„Последно писмо от любимия“

„Последно писмо от любимия“ на Джоджо Мойс носи духа на истинската романтика. Потапяйки се сред страниците ѝ се докосваме до изгаряща душата страст. Такава, която може да прогори дупка в сърцето ти. Истинска. Тази голяма любов бива обречена. Животът е низ от събития, които ни отвеждат на неподозирани от нас места. Отваряме нова врата, а зад нея се крият нови безброй възможности…

Докато четях книгата се сблъсках с неизбежността на събитията. До някъде ми напомни за „Love, Rosie“ на Сесилия Ахърн – героите, които копнеем да бъдат заедно, носят тежката съдба да се разминават постоянно. Живеейки в различни светове, с различни задължения и възможности – това е историята на двама души, чиито души копнеят да бъдат заедно, въпреки обстоятелствата. История за несгодите от живота, които ни отвеждат на правилното място в точното време.

Джоджо Мойс ни доказва, че любовта не е „резервирана“ само за младите. Именно възрастните пазят у себе си жива любовта, която не са изживели. Романът ни учи, че дори и на 60 – истинската любов е също толкова силна, както и в първия ден от нейното съществуване. В очите на любимия – човек остава толкова нежен и красив, както в деня на последната среща. Един отрязък от времето, който остава незасегнат, въпреки годините, въпреки старостта и събитията от живота ни.

Advertisements

Славея – Кристин Хана

За първи път захващам книга отнасяща се за Втората световна война. Някак вътрешно подозирах, че ще ми хареса, все пак уча история, а кое събитие предизвиква по-голям интерес от войната? Удивена съм от умението на авторката – Кристин Хана, една американка израснала в друго време и епоха, да пресъздаде толкова точно атмосферата на тези събития. Четеш и си представяш толкова ясна картина сякаш си там.
Удивителна книга носеща духа на едно ужасно време, но съумяваща да докаже, че в такива времена нищо не е важно, освен това да бъдем хора и да си помагаме. Всеки по свой начин, но никога напразно. Няма значение дали ще се включиш в партизанско движение или ще помагаш на тези, които можеш скришом. Важното е именно това. Да бъдем хора, въпреки зверствата, въпреки времената и обстоятелствата – това ни прави красиви, истински.
Една история за това, че не трябва да се стесняваме да обичаме хората до себе си – нашето семейство. Именно на него трябва да можем да се облегнем винаги, когато имаме нужда! Никога не бива да се страхуваме да обичаме, понякога любовта не е най-голямата ни слабост, а най-тайното ни оръжие! Обичайте семействата си! Заслужава си, винаги и въпреки обстоятелствата. Те са хората, на които трябва да разчитате винаги и безрезервно!
Книгата омайва с невероятна дарба на авторката да пише смайващо красиво! Поздравления и за преводача – определено си е свършил добре работата! Тази история разкрива ужаса изживян от няколко поколения, но оставил истинска и неизлечима следа в едно поколение – това на сестрите Росиньол. Потопете се в тази история, заслужава си всяка секунда!

Сирената – Кийра Кас

202645_b-197x300Чете ви се нещо, което дори и малко да ви затопли в предстоящите студени зимни вечери – препоръчвам ви „Сирената“ на Кийра Кас. Това е една история за мистичните създания, за които сме чували от много и различни митове. Те са именно такива, каквито си ги представяме – грациозни, красиви и неустоимо чаровни създания, чийто глас омагьосва. Книгата е изключително леко и приятно четиво за разпускане в свободните моменти. Авторката, позната ни с поредицата си „Изборът“, ни представя една нова история, която е написана в стила на останалите ѝ прекрасни книги.

„Сирената“ успява да ни пренесе в един различен свят на тайни, години на мрачна служба и редица трагични събития. В този прекалено нетипичен за нас свят се сблъскват два на пръв поглед несъвместими „елемента“, преплитащи се вълшебно в едно истинско и непоклатимо цяло. Именно това цяло има силата да постигне всичко заедно, но също така е обречено да се разпадне, ако нещо го раздели.

Това е една история за силните личности, за истинското страдание и умението ни да преодоляваме всичко… но може би не всичко може да бъде преодоляно…. Кийра Кас ни разказва една история за силата на любовта в нейните хиляди аспекти, но най-вече показва истинската ни жертвоготовност за хората, които обичаме и ще обичаме вечно.

Странник в странна страна – Робърт Хайнлайн

Тази книга ми беше препоръчана от приятел. Вече бях чела „Луната е наставница сурова“ отново на Робърт Хайнлайн и определено ми беше харесал стилът му на писане. Разгръщайки тази книга не знаех какво трябва да очаквам в действителност. Знаех само, че става дума за един марсианец, който попада на земята, а всъщност бих описала нещата така…

Странна книга за един странник в една странна страна… тя не просто се чете, а се „гроква“… всеки ред, всяка глава носи нова мъдрост – актуална въпреки изминалите години, странно откровена и същевременно поучителна. Книга-откровение… заслужава си всяка от споделените минути! Героите му са неповторими. Няма как да не се влюбиш в тях – всеки е странен по своему му. Те заедно представят един свят, който изглежда толкова достоверен. Сякаш е на една ръка разстояние от теб и всеки момент можеш да го докоснеш.

За мен Робърт Хайнлайн си остава недостижим майстор на фантастика, книгите му ни увличат в едни светове същевременно далечни, но и някак близки… познати. Този футуристичен свят, който той създава е толкова естествено продължение на този, в който живеем, че е трудно да не го почувстваме възможен. А дали и пороците на този измислен свят могат да бъдат считани и за наши?

Фрагменти на любовна тематика

Част 1.2

Разочарованието расте и те обхваща, докато не преобърне целия ти свят:

Хората ми се чудят защо не мечтая. Може би просто съм се уморила да се разочаровам? Уморително е, изтощително… Ужасно, особено, ако повярваш в мечтите си и си представиш тяхното осъществяване…

По-лесно е да не мечтаеш въобще, да нямаш очаквания за нещата, да се оставиш по течението и да видиш къде ще те отведе. Понякога просто трябва да се отпуснеш и да не му мислиш много. Да, понякога изживяваме тежки и трудни времена, но това което ни прави по-силни – е умението да се изправим след като някой ни стъпче. Аз не се отказвам и не виждам смисъл в това да се предам, защото не съм такъв човек. Вярно понякога нещата изглеждат безнадеждни, но продължавам да гледам напред с високо вдигната глава, вярваща, че нещо хубаво трябва да предстои, все някога…

Затова се научих да живея ден за ден, миг за миг, да оценявам истински ценното сега и да пренебрегвам лошото от преди, да прощавам… Някой би казал, че такива хора не заслужават прошка. Може и да е така, но аз ще кажа, че такива хора не заслужават да се тровя с лоши чувства! Затова прощавам на всеки, който се е счел за много велик и е потъпкал всичко добро в името на собственото си его! Защото повечето случаи, когато нараняваш някого го правиш от чист егоизъм, мислейки само и единствено за себе си! Извинете ме, но вече не ми пука за вас (егоистични животни) какво правите с живота си, живейте си го, ваш си е. Съжалявам, но не желая да ви виждам. Не, заради друго, а защото миналото е редно да си остане в миналото… Хубав живот ви желая и до някой друг живот, но не и този!

Фрагменти на любовна тематика

Част първа.

Жадувам за близост, но онази, при която с някого почти се докосвате, тръпнейки от желание то да се случи… Или да усещаш топлината на някого, докато той те е обхванал и нежно те прегръща, а ти усещаш близостта му по начина, по който долавяш ритъма на сърцето му, удар, след удар, отново и отново, придавайки му онова странно чувство сякаш това може да продължи вечно! И така в нечии обятия ти сякаш си на мястото си, усещаш сигурност, чувстваш се закрилян, особено долавайки напрегнатостта на мускулчетата и жилите на ръцете му, подсказващи именно една готовност да се изправи пред всяка заплаха, която се появи на пътя ви.

love-coupleТова бяха думите, който се изляха върху белият лист, както водата на водопад безмилостно се стоварва надолу, главоломно. След като изписа тези думи Катерина остави химикалката и зарея замисления си поглед през прозореца, където слънцето тепърва залязваше. „Колко е красиво“ -помисли си тя – „жалко, че няма с кого да споделя този вълшебен момент!“. След това стана и облече пижамата си, седна пред компютъра и прекара остатъка от вечерта, гледайки различни игрални филми, повечето бяха драми и показваха любовта като най-смислената част от страдалческия ни човешки и нищожен живот! Тези филми до голяма част промиваха мозъците и ги караха да смятат, че ако човек не обича и не е обичан, следва, че не е пълноценен. Пълни глупости, ако питате мен… Защото всеки човек е различен, узрява по различно време и не е редно да се слага знак за равенство. А и човек изпитва стотици видове любов, а точно тази не винаги е предопределяща! Човек може да обича семейството си също така силно, защо трябва да обезсмисляме това?

Ако загледаме момичето от близо ще забележим, че макар и на пръв поглед невзрачно – то притежава много изтънчени и нежни черти. Макар и кожата ѝ да е прекалено бяла, според някои с едва ли не болнав цвят, идеално контрастираща на много тъмно кестенявата ѝ коса, тънките ѝ извити вежди, идеално допълвани от топлината на очите ѝ с цвят на лешници… Все пак беше нежна и красива, но за тези, които успяваха да отделят от времето си, за да разгледат и опознаят необичайните ѝ черти! Въпреки това тя не смяташе себе си за достойна за нечия любов и не смяташе, че би могла да привлече нечие внимание върху себе си.

Трудно е да живееш двойнствен живот, да се опитваш да бъдеш тинейджър, но и да запазиш детското у себе си. Особено, когато ти се налага да се занимаваш с делата на възрастните, да търсиш пари, да боравиш с тях, да се бориш с живота. Но, същевременно да си някак далечен от интересите на връстниците ти, да разбираш истинската същност на нещата. Да осъзнаваш кой неща са прости детски прищявки и кой са истински и вечни или поне запомнящи се, оставящи следа. Такъв бе животът на Катерина. Преплитащ зрелостта на човек сблъскал се с трудностите от живота, но и притежаващ наивността на децата и тинейджърите относно чувствата и емоциите между двама души. Странна личност според някои, интригуваща по моето скромно мнение!

Тежко ѝ беше да гледа другите момичета на нейната възраст, които имат приятели да се разхождат хванали се за ръце…

Чудя се защо? Защо не и аз? Колко пъти съм била пренебрегвана. Винаги избират някого другиго, винаги някой е по-желан от мен. Защо? Какво ми има? С какво успявам да прогоня хората около мен? Характерът ми ли е чепат, аз ли съм особена или светът се е побъркал? С какво толкова съм по-различна от другите?

Случвало ли ви се е многократно, може би хиляди пъти да ви се иска да привлечете вниманието на някой, който, нека се изразя така, ви е хванал окото. Колкото и да се стараете и колкото и да ви се иска се оказва, че всичко е недостатъчно, че всъщност човекът отсреща дори и не ви е забелязал. Да се чувствате като пчеличката на клонката трева, незабелязана и пренебрегната на фона на огромния и красив цветен, жив пейзаж. Да сте замръзнали сред времето, всичко и всички около вас да се променят, да се движат, а вие да сте неподвижни, също като пейзажа – приемани за даденост? Ох… Колко боли да изпитваш това чувство. Самотата понякога е по-болезнена и от болката. Защото самотата сама по себе си е усещане за разрушителна празнота, такава, която не всеки може да понесе!

Изпитвали ли сте я, истинската самота… Онази, която запълва всяка фибра на тялото ти и те кара да се чувстваш празен, а същевременно си препълнен от това чувство?!? Да си заобиколен от хора, а същевременно да се чувстваш самотен. Да се усмихваш, да се смееш, а вътрешно да плачеш и тъжиш? Да се ядосваш за дреболии, да страниш от хората неусетно, защото те задушват. Да бъдеш някого другиго, да нямаш сили да свалиш усмихнатата си маска и да покажеш разплаканото си лице, сълзите, които бавно и безмилостно се търкалят и плъзват по страните ти. Зачервените ти, очи, вампирския ти нечовешки, зловещ поглед… Всичките ти малки недостатъци, всички малки неща, които те карат да се чувстваш малък, нищожен, никому потребен! Това е моята реалност, това е моята скромна реалност… Моята злочеста съдба…

Химикалката бавно изрисуваше всяка дума, върху тази скромна тетрадка, чиято съдба беше да носи толкова много тъга, толкова сълзи и разочарования за цял един живот, събрани за скромните 10-тина години. В тези две износени корици се криеше най-добрият приятел на това объркано момиче, единственият „човек“, на когото споделяше всичко! Ден след ден страниците му биваха запълвани от обърканите й мисли…

Жадувам за неповторимото чувство на уют, когато се гушиш и топлиш в нечии обятия през студените ветровити зимни вечери. Жадувам за това чувство на топлина от нечие тяло, която те грее не само външно, но стопля и душата ти, дава ѝ мир и спокойствие, пристан, в който да може да си почине! Копнея за спокойствието, което постига човек, заспивайки в нечии обятия, обхванат от блаженството на съня. Желая да усещам топлия дъх на този някой, който неуморно гъделичка ухото ми. Жадувам за насладата да се събудя в обятията му. Да го наблюдавам как кротко и спокойно спи с блажена усмивка на уста. Копнея за тези няколко мига на споделена топлина, на взаимно зареждане и приятни емоции!“ Катерина записа тези думи и остана взряна в тъмнината, сгуши се в завивките си, потръпвайки от студенината, която пропълзя в тялото й, въпреки, че бе лято, а навън едвам се дишаше от тази жега, но понякога мозъкът ни си играе с нас някаква странна и непонятна игра…

Надеждата… Не е ли тя чувство, измамно? Питали ли сте се дали надеждата не е това, което ни дава сили, а онова усещане, че нещата могат да се подобрят, а всъщност дълбоко в себе си да вярвате, че не е така?

Много хора казват и вярват, че надеждата крепи човека. Аз ще кажа, че надеждата руши човека. Защо ли? Защото всеки човек има дадени мечти, някои изпълними, други не толкова. Да вземем за пример една от не толкова изпълнимите… Ти знаеш, че няма как да станат, но в теб живее едно чувство, което хората наричат надежда, надеждата, че има шанс… И ти си седиш и се надяваш, живееш живота си, смятайки, че все още шансът е жив. Уж продължаваш, но всъщност не е така, защото в теб продължава да живее това чувство, което не само те спира, но и бавно и сигурно те убива… Безмилостно… Непростимо… Безвъзвратно… Веднъж за винаги! Превръщайки те в едно бегло копие на предишното ти аз, но това сегашното е наранено, непълноценно и някак фалшиво… Ето как се чувствам след всичката така добра „надежда“. Чувствам се все по-чужда дори на самата себе си, чудя се има ли лек? Някога ще се почувствам ли отново цяла? Отново аз?…

Това бяха последните думи, които тя написа преди животът й да се преобърне и да поеме в нова посока, в онази непонятна и страшна дестинация, която се крие в тъмното и плаши със своята неизвестност… Не знам дали ще разберете, но младите момичета лесно се запленяват от романтични жестове и имат нещастието да се увличат по неподходящи момчета, само защото те са първите, които са ги предпочели. Така стана и в случая – Катерина се прехласна по неподходящия… Самодоволен, тотален егоист…

golden-eye-anne-hathaway-jake-love-and-other-drugs-2010-2Имах привилегията да преживея нещо страхотно. Винаги съм смятала, че такива неща съществуват само по филмите, но реалността се оказа дори по наелектризираща.

Никога нямаше да предположа, че е възможно толкова да жадуваш нечие докосване, че при допира му да усетиш как през вас протича електричество. Направо настръхвам при спомена на това магическо докосване. Невероятна е насладата, която един такъв допир ти донася. Продължаваш да жадуваш това да продължи вечно. Привличането между вас наподобява магнитното поле между два жадуващи един за друг магнита…

Не бих повярвала, че бих могла да сбъдна мечтите си и да имам възможността да изживея всички тези сцени от романтични филми, които съм изгледала. Повярвайте ми, напълно възможно е! Все още съм стъписана от изпитаното, но то е като магическо гориво, което стопля вените ми и сгрява сърцето ми. А то туптейки неудържимо, прескача удар след удар…

Винаги съм знаела, че човек може да изпитва притеснение от някого под формата на пеперуди в стомаха… Усещала съм го, това вълнуващо трепетно притеснение, което гали стомаха ти… Тръпна в очакване на следващия допир, жадувам за него, желая да усетя устните му върху моите, нежното им докосване меко като на коприна…

Никога не съм смятала, че всичко, което описват в книгите за любовта е истина. Може би, ако не го бях усетила нямаше и да повярвам, но те са толкова истински, че преобръщат съзнанието ти. Да докоснеш някой и между вас да прехвръкне електричество – мислех, че го има само във фантастични книги и приказки… А то се оказа толкова истинско и разтърсващо, колкото може да бъде една целувка…. Така описваше Кати своите чувства, но след време нещата не се оказват точно такива, каквито си мислим:

Знаете ли кое е най-мъчителното чувство – истинското, тотално разочарование, но не онова, което можете да изпитате, заради някой ваш близък… А онова отвратително чувство, сякаш пропадате в потресаващо катранена бездна, миг преди да осъществите желаното от вас нещо. Колко наивна мога да бъда щом смятам, че заслужавам просто щастие. Имах право да не ми се вярва, че е възможно да сбъдна една от мечтите си. Каква глупачка съм, а дори не го и осъзнавах?!? Най-голяма е болката, когато вече почти си докоснал желаното от теб нещо, видял си го толкова реално, както отражението си в огледалото. Предвкусил си насладата, която то може да ти донесе. Изправил си се пред редица пречки по пътя, но си устоял на всички, предусещайки, че краят е толкова близо… Толкова близо, че да те обземе страх. Честно, не знам как е възможно, но наистина изпитах страх, влудяващ, вледеняващ страх, такъв от който ти спира дъха… Явно съм предусещала падението… На една ръка разстояние от това да докоснеш желаното от теб нещо, но и на един замах разстояние от същинското падение… Не е учудващо какво последва.

Никога същата

Не очаквайте от мен да бъда същата… Веднъж щом са разпорили сърцето ти на парчета, щом са те унизили по неописуем начин, всичко което ти остава е просто да се опиташ да бъдеш отново цял, но трудно ще бъдеш същия.
Чудя се как успях да стигна до тук… Какво стана? Как се превърнах в безволева кукла на конци, без собствени желания, мечти и емоции. Как паднах толкова ниско, как се заблудих толкова силно, как си го причиних?
ЗнаетеMV5BMTQzOTgxMzkwMV5BMl5BanBnXkFtZTcwMzY0ODAzNw@@._V1._SX640_SY426_ ли кое е най-ужасното нещо? Може би няма да ми повярвате, но истината е, че понякога нямаш избор. Сърцето не е орган, на когото можеш да заповядаш! То просто си иска своето. Това, от което най-много ме боли, е че не видях по-рано как стоят нещата. Позволих си не само да се разкрия пред някого, аз му предоставих собственото си сърце в ръце те му. А той… Той реши, че е редно да си поиграе с него. Не ми се беше случвало до сега, не смятах и че някога ще го изживея. В началото се смятах за късметлийка, а то какво било…
Влюбих се, против волята си, въпреки размислите и желанията си! Обикнах някого, когото бихте нарекли крайно неподходящ. Аз също смятах така, тогава защо се поддадох? Не мога да отговоря на този въпрос. Може би няма никога да си отговоря, а може би този въпрос няма отговор, защото това просто се случва.
Логично, сърцето ми беше смачкано и разкъсано на милиони парченца. Това, което го прави още по-болезнено, е че позволих с мен да се държат по безумен начин. Защо?!? С какво го заслужих? Защо хората ставаме слепи, когато се влюбим? Защо трябва да се превръщаме в поредната носна кърпичка за някой? Как стигаме до ужасяващото състояние на подлоги и кошчета за боклук? Позволяваме им да ни унижават, пренебрегват и засягат без да кажем и дума, за да не ги изгубим. А заслужава ли си?
От всичко стигнах до един извод, че не печеля нищо, ако си мълча и понасям стоически. Станала съм до болка честна, искам всичко да е кристално чисто и ясно! Хората понякога ми се учудват, но не ми пука. Откакто започнах да живея по този начин ми е пъти по-леко и спокойно!ъ

Съжалявам, но вече се чувствам ледено студена и неспособна на обич и привързаност! Сякаш от вътре съм куха, не повредена, а празна! Болеше в началото, а сега дойде момента на истинската празнота. Разпокъсаното ми сърце изживя и последните мигове на съжествуване в агонизираща болка. Дори да залепиш парченцата, не можеш да го излекуваш! То бавно замира, докато на негово място не остане само усещането, че нещо липсва. Че нещо не функционира! Затова ме разберете, понеже съм издигнала висока крепост около себе си, в която не пристъпвя никой… И надали някой скоро ще пристъпи…