Тютюн

Ирина остана сама. А навън бе есен и върху черните стъкла на прозореца дъждовните капки барабанеха като пръсти на мъртъвци.“

Пръстите ѝ стиснаха конвулсивно ръката му и се опитаха да я задържат. Той изтръгна ръката си с пронизваща тъга, с усещането, че я тикаше към нещо, от което тя нямаше да се върне никога. С бързи крачки тя се отдалечи. А над горичката от чинари с пожълтели листа, над многоцветието и умиращата растителност грееше меко есенно слънце.“

Павел сгъна писмото и се загледа неподвижно пред себе си. Стори му се, че светлината на майския ден бе

потъмняла. Тишината наоколо бе пронизваща и безмълвна като мълчанието на гробище с отдавна забравени мъртъвци, в което имената на умрелите събуждат все още образи. Той си спомни докосването на пръстите, които правеха последен, отчаян опит да задържат ръката му. Ала после той съзна, че Ирина трябваше да умре, да бъде забравена заедно с „Никотиана”. Последната фибра на тялото ѝ, последното кътче на душата ѝ бяха просмукани от отровата на „Никотиана”. Тя бе само труп, остатък, сянка от жена, която искаше да се спаси, ка

то отрови и него. Той я съжаляваше, но не скърбеше за нея. Тя бе жена, купена и стъпкана от търгашите, нищо повече… „

Значи животът беше нищожен миг, слаба искрица между мрака на раждането и смъртта!“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s