Remember me..?

Да забравиш. Не е ли това най-голямото проклятие на света? Да не помниш кой си, да не помниш какво си правил, да не знаеш на кого и какво държиш. Да не си спомняш хубавите моменти в живота си, които са ти давали сили да се изправиш винаги, когато паднеш. Онези “незабравими” и невероятни моменти, които ти просто не можеш да си спомниш. Но сред тях са и всички онези лоши моменти, когато си бил на косъм да се предадеш, да спреш да се бориш и да потънеш в мрака. Всички тези спомени лоши и хубави, незабравими и такива, които ни се иска да забравим, ярки, всякаш са били вчера, и такива избледнели на фона на изминалите години. Какво сме ние без тях?!

ЕДНО НИЩО. Спомените ни, изживяванията ни, хората, с които дружим ни правят човека, който сме.

В такива моменти се замислям – Доволна ли съм от всички избори в живота си, живея ли го, както желая или просто се подчинявам на “правилата” на сложната система, в която живеем.

Отговорът ми все е един и същ – Не, не съжалявам за нищо, ако трябва да се върна и да изживея отново тези свои избори, отново бих постъпила така. Животът ми може и да не е идеален, но възможно най-близко до “истинското щастие”. Истинските хора знаят, че не е нужно да си богат, да имаш много материални неща или приятели, за да бъдеш истински щастлив в живота си.

Ето ме тук, в една страна сякаш на края на света – като, че ли забравена от света. Една държава представляваща една пионка в ръцете на големите и велики държави, който винаги са държали монополола в ръцете си. На фона на тях ето ме мен, една песъчинка в купища пясък. Водя мизерния си живот в една саморазпадаща се държава, която е била използвана от всички, който привидно са ѝ помагали векове наред. Уча и ходя на работа, защото нямам избора да правя само едното. Не получавам много пари, а и малкото, които взимам отиват за погасяване на стари сметки.

От както се помня не съм имала възможността да разполагам с толкова пари, колкото са ми необходими. От малка знам какво е да живееш в нищета и мизерия. Не ме е страх да го призная, горда съм от това, защото ме е направило по-силен човек. То ме е направило човека, който съм днес. Не се оплаквам, знам, че има хора, който са живеели по-лош живот и от моя. А и никой не може да каже какво му е било на другия, защото не може да застане на неговото място. Затова и никога не трябва да завиждаме, защото един човек може да има живот, на който да ти се иска да завидиш, а реално да страда много повече от теб. Понякога мъката на хората е скрита, понякога нещата не са както изглеждат от страни.

Слава Богу имам до себе си хора, които да ме подкрепят в трудните моменти. Не мога да се оплача, че в последните месеци не съм подкрепяна от приятелите и най-близките си роднини. На фона на всичко останало именно това ме прави изключително богат човек. Именно затова се чувствам щастлива. Цял живот можем да сме бедни и да живеем в мизерия – важното е да сме богати на ценности, на емоции, на спомени и изживявания.

Именно преживяванията придават на живота ми необходимите качества, за да бъде по-лесен. Връщайки се назад във времето пред очите ми минават хиляди преживявания за тези уж дълги 20 години, които днес ми се струват като един миг. Един въпрос винаги ме е озадачавал как е възможно за толкова малко време в живота ми да е имало толкова много хора и 90% от тях вече да не са част от него. Как може толкова дълго и продължително човек да не може да намери хора, на които да разчита и държи. Хора, които да не го предадат при първата възможност, хора – достойни да бъдат наречени истински приятели. Връщайки се назад ме спохожда носталгия, защото знам, че всички тези хора, които са били част от живота ми надали отново ще бъдат. Надали животът отново ще кръстоса пътищата ни, поне не и с по-голямата част. Имала съм хубави моменти и изживявания с тези хора. Тъпо е, че след време може да се срещнем на улицата и да не се разпознаем, да се разминем като непознати. Като хора, чиито пътища никога не са се пресичали. Жалко нали?

Това ме кара да стигна до извода, че по-добре да познаваш малко хора. И именно те да бъдат до теб по време на житейския ти път, защото и да загубиш един-двама болката не е толкова голяма, колкото мисълта да си загубил десетки. Да си се отдалечил от тях невъзвратимо. Веднъж и за винаги!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s