Едно друго време…

Все повече започвам да се замислям, че не съм родена за това време. Със сърцето си усещам, че принадлежа на друга епоха – много по-стара, много по-недоразвита, но определено стотици пъти по хуманна. Защо мисля така ли?

Вчера щяха да ми скочат да ме бият, цитирам едно момиче каза, че “ще ми завре книгата в гърлото” и то защо – защото съм я погледнала два пъти “лошо”, според нейното определение. А причината за погледа ми е било чисто и просто разсейване от четенето на книга и случайно евентуално съм била с по-навъсен поглед само и единствено, защото лятно време е много слънчево и човек не може да поддържа нормалното си изражение, а по-скоро едно малко по-свъсено. Причината да се спася от боя беше факта, че заплахата ѝ важеше в случай, че я погледна “лошо” трети път.

И в случая какво трябва да бъда благодарна на съдбата, че евентуално имаше нормално момче до себе си, което ѝ каза да се успокои. Аз трябва да бъда благодарна, че не съм била пребита от друго момиче без да съм направила нищо само защото на нея ѝ е скимнало, че съм я изгледала лошо? И как се предполага да живея в такова общество и то свободно?

Някои хора биха обвинили страната ни за държането на хората – ооо, не, повярвайте ми, навсякъде хората се държат така. В много малко части от света хората са запазили човешкото в себе си. И всичко това ми се струва изключително жалко.

Тези дни ме накараха да се замисля и за още нещо. Един неуспорим факт, който срива хуманността на днешната епоха.

Едно време, не отдавна, само преди около столетие и половина в една страна, която е била по-жалка и от нашата в момента, са съществували хиляди дарения от богати хора за направата на читалища, училища, университети, с една дума за благото на народа. Тези богати хора са разполагали със суми няколко пъти по-големи от държавния резерв на тази министрана, но са давали повече от половината за хората, които са се нуждаели. Те дори са се съзстезавали в това кой ще даде за благотворителност повече. Тогава същата тази страна е била новосъздадена и изнемогваща, а сега е само изнемогваща. Тогава тези богати и заможни хора са били единици на фона на населението и са помагали на хората в нужда, а сега са хиляди и не дават за ближния и стотинка. Тогава хората са гладували, но са го правили заедно като един народ, а сега всеки от нас гладува и се бори с живота сам. Защо? Защото хуманността ни е отишла в боклука?!

После ми кажете, че не е жалко. Че не е грозно. Че не ви жегва в сърцето факта, че сме една от най-бедните държави в Европейския съюз, а може би и в цяла Европа. Но не бедността ни е причината другите да ни съжаляват, а разединеността ни, борбата на собствения народ срещу себе си едва ли не за последния залък хляб. Братя готови да забият нож в гърба на собствените си сестри, родители готови да изоставят децата си, синове и дъщери оставящи бащите и майките си в най-тежките моменти, хора оставящи други хора на улицата. Това е грозната действителност, в която живеем.

Кажете тогава има ли смисъл да говорим за хуманност?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s