Sono distrutta!

Здравей, приятелю, да, отново ти – предателю. Отново сляпо ти се доверих, отново станах твоя жертва. Отново се подведох по външният ти вид, макар и променен външно отвътре си същият безкруполен човек.

Какво чувствам ли – яд ме е на мен самата. С дни се чудя защо отново се подведох, да не би да съм сляпа. Не мога да заспя нощем чудейки се какво толкова съм сторила, но надали някой ще ми отговори. Отново ще си блъскам главата и ще се чудя за нещо, което надали интересува някой другиго освен мен.

Мислех, че поне ти няма да ме предадеш – е, жестоко съм грешала. Не мога да повярвам, че се излъгах толкова жестоко, може би е защото ми се иска да вярвам в доброто в хората, а то може би дори не съществува. Всеки изминал ден се убеждавам колко големи използвачи са хората, как не ги е грижа за нищо друго освен тях самите. Как задоволяват малките и смешни егоизтични нужди, потъпвайки всичко по пътя си. Сякаш вече няма нищо свято за тях, сякаш светът и бъдещето им вече не ги засяга, сякаш всичко се върти само и единствено около тях.

Страх ме е, че представата ми и за другиго е грешна. Плаша се от това, че мой близък човек се опитва да ми отвори очите, а аз не искам да прогледна. Страх ме е да отворя очи, защото не мисля, че мога да се изправя пред това, което ще видя. Но все пак не греша само аз, същият този човек се подведе и по твоята хамеолeонова обвивка.

Ако трябва да съм честна страшно много ме боли. Не очаквах това предателство. Не очаквах да ми забиeш нож в гърба. Очаквах, че дори и нещата да свършат, то ще бъде по човечен начин – но ето, че и за това греша. Явно всички са загубили онова, което ги прави хора – човечността.

Знаеш ли, боли? Знаеш ли как една рана кърви, така кърви душата ми, която отново е наранена, мокра и стъпкана в някоя есенна локва, сред купища разноцветни листа. Надали някой ще я възроди в предишния ѝ вид отново, надали ще бъде цяла някога отново.

Боли ме, иде ми да ревна, но нямам сълзи! Чувствам се като някоя отдавна пресъхнала река. Сякаш се намирам в Сахара и жегата е изпарила и последната капка влага в мен.

Страх ме е, вътрешно треперя. Страх ме е, защото може да живея в един оазис, който във всеки момент може да се превърне в неотдавна избледнял мираж. Страх ме е, че ще се окажа насред суровата пустиня сам-сама, една самотна душа, на която ѝ предстои да страда. Страх ме е, че това е началото на една безкрайна агония. Страх ме е, че ще трябва да разчитам само на себе си, а днешните времена е изключително трудно да оцелееш.

 

Но аз трябва да го направя. Аз ще го направя, защото един прекрасен човек ме научи да се боря независимо от предизвикателствата и трудностите, които ми предоставя живота. А една друга персона, която вече не е сред нас, ми показа за кое си заслужава да се живее. Един невероятен човек, който продължава да ми помага, един човек,без който ми е ужасно трудно да живея. Научи ме да вярвам, научи ме са се моля. Превърна ме в човека, който съм днес.

Затова отправя една молба: “Боже помогни на душевно слепите да прогледнат, помогни на безкруполните да станат човечни, помогни на разпадащото се общество да се съгради отново, помогни на вандалите да сътворят нещо свое, помогни на творящите да се вдъхновят отново, помогни на ценители да преоткрият отново красотата на заобикалящия се свят. Моля те Боже не ни напускай! Амин!”

 

Advertisements

One thought on “…”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s