Дневникът на Дестини Хоуп

Пролог

Като за начало нека ви запозная с моя милост – Дестини Хоуп. Аз не съм от повечето хора, който познавате. Възможно е и да не сте срещали човек с подобен на моя характер. Живея в голям град, уча в голямо училище и меко казано съм един призрак сред всички останали. Това е така и защото аз самата го позволявам, да признавам си – не обичам да бъда в центъра на вниманието. На външен вид много приличам на майка ми на младини: нормална височина за годините ми – около 160, не съм нито слаба, нито пълна; е да, като всеки тинейджър на моите години и аз имам някой критики към телосложението си, но това мисля, че е нормално. С кафяви очи и тъмно кестенява коса съм, в момента не е много дълга, стига до рамената ми. Това е така, защото ми беше писнало от дългата ми коса, все пак става малко отегчаващо да поддържаш такава огромна грива. До тук бихте могли да си помислите какво ли особено има в това момиче, та тя прилича на всеки средностатистически тинейджър – да, може и да сте прави. В следващите няколко страници ще се запознаете с моят живот такъв, каквото го виждам през своите очи…

Живея при майка си, с баща ми са се развели далеч във времето, когато съм била малко бебе. Какво да се прави голяма част от браковете днешно време се разтрогват точно поради прибързаните решения на недорасли юноши. Ето една такава грешка съм и аз – макар и да съм се превърнала в смисъл на живота на майка ми за последните 18 години. Живеем сами в един апартамент, останал ни като наследство от покойните ми баба и дядо. За съжаление така и не съм ги познавала, поне не и през съзнателната част от живота си. Благодарение на майчините усилия да живеем нормално, прекарвайки цели дни и нощи работейки, може да се каже, че притежавам всичко необходимо. Е да, не съм от хората, чиито желания винаги се изпълняват, израствайки задоволени и презадоволени от всичко и всички.

Ето това съм аз Дестини – накратко Из. Повечето ми приятели ме знаят така, не че имам много приятели… по-скоро познати. В последно време не съм имала смелостта да споделя с никой от познатите ми и приятелите ми, своите мисли и планове или дори някакви малки копнежи. В днешно време преди да споделиш, с когото и да е било някаква тайна винаги трябва да се замисляш – дали човекът, на когото го казваш е достоверен, честен и най-важното можеш ли да му имаш доверие. Трудно е за един юноша, още повече за едно дете, да може да прецени на кого да се довери и на кого не. Ето защо ще споделя всичко, което става в живота ми в следващите няколко страници, така както мога да го споделя само с най-близките си хора – майка ми и най-добрата ми приятелка – моята по-малка братовчедка – Антония.

Това е най-важното, което трябва да знаете преди да се заловите да четете… Надявам се поне на вас да мога да доверя едни от най-секретните си и несподелени с никого тайни. „

Това не е обикновена история – това е история за това как любовта дава крила, за това как едно обикновено тинейджърско привличане, може да се превърне в истинска любов за цял живот. Историята е и за едно истински наранено сърце, което намира смисъла на своя живот. Запознавайки се болката и самотата на едно нормално момиче, вероятно на вашата възраст, което не може да се изпълчи срещу най-големите си страхове. Ето защо това е и една история за две души преплетени в едно, за две сърца създадени едно за друго. За две деца предопределени едно за друго, за две души, чиято съдба е да се сблъскат помежду си.

Докато един ден, един неволен поглед не промени живота и на двамата.

Първи сърдечни трепети

Глава първа

Една обикновена пролетна сутрин в една от градските гимназии, познатата атмосфера на полузаспали ученици, недоволни от ранното ставане и въобще недоволни, поради главната причина – не искаха да ходят на училище. Някъде над редиците и колоните от блокове се спотайваше слънцето – опитвайки се да си проправи път през тези огромни бетонни блокове. Едва-едва забележимо то бавно се надигаше сякаш от зимен сън и нежно спускаше златистите си лъчи над входа на училището. Там някъде пред входа на училищния салон се забелязваше една-единствена фигура ясно огрявана от дружелюбните и така приятни пролетни лъчи. Косите ѝ се развяваха нежно на фона на тази „художествена” картина, слънцето им придаваше приятни топли отенъци. Никога до сега Дес не бе изглеждала така зашеметяващо красива, както в този момент, но отново той бе останал невидян и някак изгубен във времето.

Времето сякаш летеше и сякаш след миг, дворът вече беше пълен с ученици нахъсани да поиграят малко волейбол. Всички чакаха нетърпеливо господина на по физическо, който се предполагаше вече да е пристигнал… От всякъде се чуваше недоволното жужене от гласовете на все така ентусиазираните ученици, дори като че ли надвишаваха необходимия брой. Дестини, която странеше от всичките групички, който се бяха сформирали пред вратата на училищния салон все така замислено блуждаеше някъде из топлото майско небе. Никой дори и не забелязваше, че действително сред редиците им има неканени гости – деца от другите класове, който с удоволствие бяха станали по-рано, за да поиграят малко, преди да се събудят за по-сложните часове предстоящи им този ден.

За някои минутите на чакане бяха агония – все пак кой обича да чака, но за други като замислената ни героиня – минутите нямаха значение, те си течаха неусетно. Нужно беше да започнат да играят, докато Хоуп забележи, че в действителност освен обичайните сънени лица, днешния ден към тях се бяха присъединили и тези на други, непознати на нея физиономии. Докато все така мързеливо си подаваха топката, брюнетката я подаде по посока на едно от момчетата. Първоначално не му обърна внимание, след време се загледа и с почуда осъзна, който симпатично изглеждаше то – не много високо, около метър и 60-70, с кестенява коса и кафяви, пронизващи те очи. Облеклото му не издаваше нищо необичайно или поне не нещо покрай, което Дес да можеше да прецени що за човек е той.

Часът скоро свърши, покрай замислеността на героинята ни – още по-бързо и от очакваното… Точно, когато се готвеше да излезе от салона, чу господина да се обръща към някого с името: Даниел; следвайки инстинктите си Хоуп се обърна и с приятна изненада установи, че това беше името на момчето, което преди време привлече погледа ѝ.

В продължение на оставащите седмици от учебната година на много пъти Дестини се натъкваше на Дани, било то случайно или не чак толкова. Момичето усещаше, че има нещо, което я влече все повече и повече към него – някаква сила, която не можеше да преодолее, а още по-лошото бе, че с всеки изминал ден се увеличаваше все повече. Беше като омагьосана, постоянно мислеше за него дори и нощем, когато заспиваше на моменти се чудеше какво ли прави той в момента, дали въобще си я спомня.

Но един глас в главата ѝ винаги ѝ повтаряше: “ Нямаш никакъв шанс с момче като него, особено в общност като училището, където всичко и всички имат очи и уши.” Може би този глас е прав, замисляше се много често Дес , докато отново не го срещна веднага след ваканцията. Среща, която присъстваше в сънищата ѝ още преди да се е осъществила. Странно колко опияняващи бяха някои човешки чувства, особено, ако бъдат изпитвани за първи път, както това…

Бремето на несподелените мъки

Глава втора

Ето, че дните се бяха изнизали, също както се изнизват перлите на току-що скъсана перлена огърлица. Лятото беше преминало в изгарящо душата нетърпение, точно за този ден – денят, в който щеше да го зърне отново, след толкова време чакане и нарастване на онази буца, в гърдите ѝ, който някога принадлежеше на сърцето ѝ.

Денят беше хубав, както за нормален есенен ден, но все пак имаше нещо мрачно и някак тъжно в него или поне така се стори на Из, която прекара цялото време в оглеждане на тълпата, около себе си в надежда, че ще го зърне, дори и само за миг. Точно, когато се очакваше да влезне в дебрите на училището, отказвайки се от фиксидеята си да го види, случайно погледа ѝ се озова точно върху него. Внезапно сърцето ѝ затуптя бясно, краката ѝ се подкосиха и стомаха й се сви на топка, никога до сега не бе чувствала такива силни и неконтролируеми емоции и то към някой непознат. За нейна радост това чувство скоро я изостави, тъй като Даниел се загуби някъде в тълпата, заедно с всичко, което беше предизвикал като реакция в Хоуп.

Всичко това предизвика огромна дилема в нея, тя не можеше да повярва, че точно това ѝ се беше случило, още повече към някой, който дори и не познаваше, а просто беше виждала. Нямаше с кого да сподели, освен с майка си, но и се струваше трудно да говори с нея на такава тема, затова продължи да носи товара си сама, както беше свикнала да прави. На следващия ден с радост узна, че често ще се засича с момчето и това я зараства неистово, не само защото ѝ беше приятно да се натъква на него, но защото можеше да ѝ предостави възможност да се запознаят. Макар и все още да ѝ се струваше трудно да го направи, още повече, че надали щеше да открие толкова сила в себе, както се надяваше. Дните си минаваха и тя така и не намираше смелост да предприеме нещо, беше и трудно да преодолее един страх, който се беше вгнездил в душата ѝ преди известно време…

Някога преди години също така бе харесвала едно момче, но доста по-невинно и доста по-слаби бяха чувствата, който изпитваше към него. Той се казваше Ерик и до известна степен доста приличаше на Дани, макар и да беше по-голям от него. В един от изблиците си на слабост, когато осъзнаваше последната си възможност да се запознае с това момче – Дес се беше поддала на натиска на някогашните си приятелки и завлечена принудително от една от тях, тя се запозна с него. Беше нелепо – не само начина, по който се запознаха, а дори и думите, който си размениха… Брюнетката заприлича на посмешище и надали някога щеше да има късмета дори да му стане приятелка.. Това постепенно я съсипа, изграждайки в нея една огромна топка страх за запознанства…

Дестини забелязваше, че погледите на тъмнокоското не бяха никак настойчиви като нейните, макар и на моменти да ѝ се струваше, че ѝ се беше усмихнал или нещо подобно. Тя знаеше, вътрешно предусещаше с цялото си сърце, че от това което се случваше нямаше да излезе нищо, нито сега, нито след време. Прекалено голям беше страхът, който се носеше вътре в нея, нараствайки всеки ден повече и повече, наравно с чувствата, които таеше дълбоко и скришно в себе си.

Най-трудният период, от всичко това бе, когато изпусна една от единствените нормални начини да се запознае с него. Беше една зимна вечер, когато нейна съученичка и доста добра приятелка от класа ѝ -Мелиса, си тръгваше заедно с една тълпа ученици, който пътуваха в една и съща посока. Брюнетката бе забелязала, че Дани бе сред тях и неистово искаше да тръгне в тяхната посока, колкото и трудно да ѝ беше след това да се прибере. Знаеше, предусещаше, че никога повече не ще да има възможност да бъде толкова близо до него.

В своето безсилие, тя вече бе споделила с Мел; въпреки, че вероятно беше направила грешка, прибързвайки и споделяйки с първият и най-близкият, който се изпречи на пътя ѝ, но нямаше друг избор – бремето на несподелените мъки ги прави още по-големи.

Тази нощ героинята ни си тръгна от училище с натежало сърце, обръщайки се много кратно назад, знаейки какво изоставя и продължавайки с унила крачка напред и все напред. В тези неистови моменти сърцето ѝ бясно я дърпаше, а умът ѝ продължаваше борбата, крачейки все така унило. Очите и се насълзяваха, но нещо продължаваше да я кара да се обръща назад. Тогава забеляза луната, беше пълнолуние и светеше така силно и ярко. Луната изглеждаше така омайна, както не я беше виждала до сега. Хоуп усети силата, която имаше луната върху нея, веднага щом се прибра продължи да я съзира от прозореца си. Знаеше, че нещото, което успя да установи баланс в нея бе невероятната красота на луната, която точно тази вечер сияеше повече от всякога. Затова всеки път, когато излизаше на вън и случайно погледнеше луната, винаги си спомняше за него – нейната първа платонична любов…

Краят на една история

Глава трета

Времето все така летеше покрай Дестини и всичко, което се таеше някъде дълбоко в душата ѝ. Знаейки за всички последствия на чувствата, които я бяха завладели, тя предвиждаше как ще завършат нещата. Знаеше, че накрая ще я боли, но това не я плашеше, плашеше я само мисълта, какво би сторила в пристъпите си на тази излечима болка…

Ето, че бързо-бързо дойдоха и коледните празници, носейки със себе си магията на надеждата за чудо. Тези мисли се бяха загнездили и в главата на брюнетката, давайки надежда дори и на нея. Нямаше търпение да го види ден, преди да настъпи най-хубавото време от годината, а именно любимите ѝ почивни дни. В училището ѝ всяка Коледа се организираше базар, на който всеки клас продаваше нещо, а печалбите от нещо се даваха на нуждаещите се. Когато застана пред щанда на нейния клас с удоволствие установи, че се намираха точно до този на Даниел и неговия клас, а на една ръка разстояние от нея бе и самият той, сериозно загледан в това как вървеше търговията при тях. Нещо, което Хоуп, дори и не си помисляше, а камо ли имаше намерение да мисли за това и то точно сега, когато се намираше толкова близо до него, макар и да го чувстваше толкова далеч във същия момент.

Колкото и пъти Дес да се обръщаше и да търсеше контакт с него, толкова пъти срещна студенината в държанието и дори в погледа му. Докато се чудеше, какво да направи и как да се държи, той вече беше изчезнал нанякъде. Дес се почуства някак си нежелана, ненужна и странно отхвърлена, в изблика на тази неочаквана за нея реакция от страна на единственото ѝ най-важно същество на света(колкото и тъпо да звучи, наистина го чувстваше така), реши да си тръгне веднага. Прибра се и се натъжи още повече.

Чувствата в нея я съсипваха. „ Да не би да съм си въобразила всичко това, да не би той въобще да не ме харесва и аз сама да съм си въобразила всичко това.” Знаеше, че всъщност гласът, който чуваше още в началото се бе оказал по-прав, от колкото ѝ се искаше. Знаеше, че няма друг избор и най-добре е да не се занимава повече с него. Въпреки, че все още имаше нещо, което силно я дърпаше – повличайки я бавно в една бездна…

Точно, когато си беше решила да се отскубне от необикновената хватка, в която бе хваната, съдбата си играеше с нея. Правеше си жестоки шеги, който не ѝ се виждаха никак забавни, а пък камо ли приятни. Всеки път, когато героинята ни станеше с мисълта, че не желаеше да го срещне – той беше там, било то в училищния стол, било то дори и в класната ѝ стая.. винаги попадаше на него, в моментите, когато не желаеше да го види… Тогава, когато ставаше с мисълта, че единственото хубаво в деня ѝ ще бъде, когато го зърне – биваше все така подигравана от съдбата и точно в такива дни – Даниел някак изчезваше, изпаряваше се като дим и не се появяваше, докато Дестини не променеше становището си. И все така винаги нещата бяха против нея… ето защо продължиха още дълго, прекалено дълго…

Последният ѝ опит да се запознае с него беше, докато се бе заела да подновява сайта на училищния отбор по футбол, в който участваше и той. Доставяйки си информация за всичко посредством един свой съученик успя да разбере доста за въпросното момче, което държеше съдбата ѝ в ръцете си…

Така си минаваха месеците. Вече беше краят на Март, но тя така и нищо не направи. Той означаваше прекалено много за нея, за да рискува всичко и да го провали. Същевременно се самоизмъчваше, точно заради това, заради своето бездействие.

Последният ѝ сблъсък с него преди надеждите ѝ да се срит, показвайки ѝ света около нея, отваряйки ѝ очите, това беше в поредният майски ден. Една от учителките помоли част от класа ѝ да наглежда класа на Дани и прекарвайки този час заедно, тя разбра две неща:

Първо, Даниел наистина беше от онези момчета, който си заслужават всички усилия.

Второ, той никога нямаше да ѝ обърне внимание, така както искаше тя. А Дес никога нямаше да има смелостта да се изправи срещу страховете си и да се запознае с него.

Трето, брюнетката беше силно и безвъзвратно влюбена в него, но въпреки това, знаеше, че ще го преодолее!

Така давайки си сметка за истинското положение на нещата героинята ни повече не си губи времето в мисли за него. Да беше ѝ трудно, но така и не остави на мъката ѝ да завладее съзнанието ѝ и скоро излезе от дълбините на това коварно блато, в което се намираше, за да се потопи в чистите и прелестни води на предстоящото ѝ бъдеще…

Хей, здравей…

Хей, здравей, ето че отново ти пиша – както обикновено нещо ме мъчи…

За пореден път съм погазила принципите си, за пореден път съм се разочаровала от живота, за пореден път съм САМА.

Трудно ми е да продължавам да намирам сили, за да продължавам напред, сякаш нищо не се е случило. Не мога, сякаш няма за какво, нищо вече няма значение…Вярно е – намирам нови приятели, но загубвам доверието си към стари. Терзая се за стари избори, живея със съмнения и съжаления за отминали дни, но продължавам напред и напред към висините или пък се втурвам бясно към низините. Дори и това вече няма значение, но крача все така напред в битието и пустинята на самотата. Опитвам се да не се обръщам назад, да не гледам на отминалите дни като на такива, които никога няма да се завърнат и все така се разкъсвам.. вътрешно страдам, но никой не забелязва, не се и пита дори какво ми е… Това е самотата на моята душа, незабелязана от другите и каквото и да правя не мога да я предотвратя – винаги нещо ми липсва. Вече не се усмихвам както преди, но никой не вижда разликата… сякаш се разхождам сред тълпа непознати и никой от тях няма нещичко, с което да привлече вниманието ми и да разсее тъжните ми мисли. Стоя сред хора, но сякаш съм в непрогледна мъгла, опитам се да се докосна до някой, но силуета му изчезва точно преди да съм го стигнала. Вглеждам се в лицата на хората, но те са ми така непознати, чувствам равнодушие към тях, не предизвикват нищо в мен, дори и малка емоция. Чувствам се празна и така самотна обвита в тази мъгла – не знам от какво се нуждая вече, към какво се стремя, какво имам и какво искам, просто една непрогледна МЪГЛА.

Усещам как скелето, което ме поддържаше рухва и ме повлича със себе си, не мога да запазя равновесие – имам нужда от помощ, но нямам сили да го изрека, а и не знам на кого да се доверя..?

Спомените ме измъчват, спускат се и ме обгръщат, годините летят, а спомените намаляват. Страх ме обхваща от бъдещето, страх ме е отново да ме наранят или да го направя сама… Писна ми, то не бяха надежди и сълзи, лъжи и купища интриги, трепети и хиляди мечти, луна и хиляди малки слънца…”

Забрави всичко това, което споменах до сега, то е минало и надали мога да го променя. Ето ме тук и сега, какво друго искам – мога да променя това, което ме очаква! Няма вече да се връщам назад – НИКОЙ не трябва да живее с миналото, то не се връща… не се целете толкова и в бъдещето, просто живейте за мига, то е единственото, което си заслужава. Мога да живея само тук и сега, затова не съжалявам за нищо, нито за един избор в живота си, нито за една изречена дума. Животът ми е това, което сама го направих и съм доволна, не мога да обвинявам никого за нищо, а само себе си и изборите, който съм взимала, но ето, че не ме интересува какво е било, нито какво ще бъде, а какво е сега…!!!

Просто живей за мига!!!

Едно ново начало

Глава четвърта

Трудно ми е да обгърна отново страницата и да се върна назад, за да ви разкажа тази нова история, но няма начин да не го направя – би било жалко. Трябва да разберете всичко, за да можете после по-лесно да видите света през моите очи…

Става дума за един много приятен човек, с когото се запознах през Интернет – сигурно ще си направите кой знае колко погрешна представа за него от това, но моля ви да му дадете шанс и да го опознаете така, както направих и аз. Като цяло мога да кажа, че е едно обикновено момче, на моята възраст, но живее в друг град – доста далеч от моя. Само си го представете – висок, не, ами много висок, плувец – атлетично тяло, кестенява коса – нищо необичайно, зелени очи – толкова наситен цвят, сякаш гледаш маслинки, симпатична усмивка – подкосяваща краката ти, пронизващ поглед – сякаш те прочита като отворена книга, труден характер – никога не може да се разбере какво се върти в ума му. Общо взето това са отличителните му белези, останалите са подобни на повечето тинейджъри на тази възраст – музиката, която слуша е предимно ритмична с много басове и китари, нещо по-живо, а не заспалите балади и разни му там песни. Като всяко момче на тази възраст играе на компютърни игри, предимно стратегии, така де – най-разпространени са… филми – предимно комедии, книги непременно фентъзита, занимания – обикновените; излизане с приятели, четене, игране на белот, сантасе и покер, гледане на телевизия.

След като се опознахме, посредством Интернет пространството и установихме много стабилна основа на нашето приятелство, бавно започнах да осъзнавам, че го харесвам като повече от приятел. Чувствах се странно, защото той наистина бе сред хората, които си заслужават усилията, но все пак беше странно да харесваш най-добрия си приятел. Прекарвахме с часове, да не казвам дни – говорейки или пишейки си, запълвахме си свободното време със закачки, разговори и спорове, но не от онези сприхавите, напротив нашите спорове бяха приятелски. Не съвсем, по-скоро точно като онези, който дават по филмите и описват по книгите, в който нещо в теб се разпалва и те кара да спориш все повече и повече.

След време можехме дори да допълваме и мислите си до толкова се бяхме опознали, бяхме свикнали с присъствието на другия в живота ни, въпреки разстоянието, въпреки пречките. След 4-5 месеца дойде и деня, в който щяхме за първи път да се видим на живо – да се огледаме, да се здрависаме, да се прегърнем дори, да изучаваме всяка стъпка, всяко движение на другия, до попием всичко като гъба:…..”

Времето беше слънчево, дори топло, доста необичайно за средата на зимата, но все пак бе посрещнато от жителите на града радостно, повечето от тях ходеха със свалени шалове и разкопчани якета. Въпреки топлотата на деня, въздухът беше все така свеж и някак пълен с кислород, който дълбоко изпълваше дробовете на Из, докато си поемаше дълбоко въздух. Тя слизаше от трамвая, като се опитваше да не мисли за предстоящата среща, затова със забързана крачка се впусна по посока на гарата. Внезапно, без дори да се усети я обзе някаква тревога, както когато те дигнат да те изпитват, а не си чел нищо – корема ѝ се сви на топка. Вече закъсняваше и кой знае с колко недоволен поглед щеше да я посрещнат, ето защо профучаваше покрай хората по улиците като ураганен вятър, шикалкавеше покрай хората без дори и да ги забелязваше – сякаш бяха просто някакви си препятствия на пътя ѝ, всъщност тя наистина ги приемаше като такива. Изправяйки се пред сградата, в която я очакваше Адриан, Дес се спря и хвърли бавен поглед на сравнително обновената сграда на гарата и връхлетя през входа ѝ – оглеждайки се сред тълпата хора. Тъкмо, когато през главата ѝ тръгна да се промъква мисълта, че няма да го види сред тълпата хора, протягайки ръка да извади телефона си – го видя: беше почти точно, както си го представяше – високата му фигура се отличаваше сред другите – приличаше на модел, особено стойката му бе сякаш позираше за някое модно списание – прехвърлил якето си през рамо, кръстосвайки единият си крак с другия. Погледа му се спря върху брюнетката за миг, а след това продължи да се рее из помещението – сякаш не я беше забелязал.

Нещо потрепна вътре в Хоуп – погледа му я изпепеляваше от вътре предизвиквайки толкова различни емоции в една и съща секунда. Героинята ни се приближи бавно към високата му фигура, опитвайки се да запази хладнокръвие, което се оказа трудно и тя се ухили като някоя тиква. Очите ѝ все така гледаха неговите, докато взаимно пристъпваха един към друг – доста плахо и неуверено Дестини го поздрави:

  • Здравей. – бе толкова потресаващо, че пред нея беше един напълно непознат човек, който познаваше толкова добре или поне така смяташе.

  • Здравей – отговори той на свой ред, но запази тази обичайна хладина в погледа си, която пронизваше дълбоко навътре в душата.

Размениха си няколко кратки реплики, който така и не успяха да разчупят леда помежду им. Продължиха заедно обратно по пътя, по който бе дошла Дес преди малко изучавайки се един друг, гледайки се странно и някак недоверчиво. Когато стигнаха до спирката и се оказа, че трябва да чакат доста – наблюдаването продължаваше все така. Замислена над някои от представите си за Адриан и сравненията с това, което виждаше неволно Дес се усмихна, отклонявайки поглед от него. Тъй като в този момент и той я беше загледал, внезапно последва неловкия въпрос:

  • Какво толкова смешно има? – пускайки пронизващия поглед запита момчето.

  • Ами… нищо. – опита се да послъже брюнетката, но не успя да устои и се поддаде на манипулацията на тези прекрасни зелени очи.

  • Кажи де. – насърчи я зеленоочкото, предусещайки близостта на успеха си, се приближи по-близо до нея.

  • Добре, де.. Мислех си нещо… – отново се опита да се отърве Хоуп, отдръпвайки се назад.

  • И какво по-точно, ако не е тайна.

  • Хм.. не знам редно ли е да ти казвам или не. – подплашено отдръпна поглед от тези, завладяващи я очи.

  • Е, какво толкова ще стане, кажи ми. “О, не, отново този поглед… ето, че ще се предам с вдигнати ръце…” – помисли си момичето, въздишайки тежко.

  • Всичко ли трябва да знаеш. – опита се за пореден път да се отърве от разпита, но вече едва-едва успяваше да запази самообладание.

  • Защо пък не, какво толкова си мислеше, някоя топ секретна мисия дадена ти от ЦРУ..?

Последва минута на взаимен смях по време, на който Дестини успя да възстанови контрола върху ситуацията и изваждайки маската на хладнокръвното си аз смело отговори:

  • Ако толкова много искаш ще ти кажа, ама по-късно… – хитра усмивка изгря на лицето ѝ, сега тя владееше положението.

  • Ех, че си потайно. – Той пристъпи към нея и в най неочаквания момент се впусна върху нея и почна безмилостно да я гъделичка – изкарвайки и последния ѝ въздух от белите ѝ дробове.

  • Стига… де.. не мога.. да дишам.. – през смях успя да измрънка девойчето, хванато в неудобната хватка.

  • При едно условие. – лукаво повдигна вежди Адриан.

  • Добре де, какво е то…

  • Да ми кажеш сега и да престанеш да увърташ!

  • А, ако не го направя… – погледа ѝ стана като на малко дете, което е откраднало торба бонбони без да го заловят.

  • Тогава… тежко ти горко! – гласът му прозвуча с огромна доза заповеднически тон.

  • Я да те видим тогава, как ще ме гъделичкаш в трамвая. – точно в този момент пред тях спя една мотриса, отваряйки врати точно пред Дес, а тя побърза да се шмугне бързо-бързо. – Ха, да те видя сега.

Зеленоочкото объркано проследява качващата се фигура на надхитрилото го момиче и я последва недоволно, стрелкайки го с недоволни гримаси и шепнейки ѝ в ухото:

  • Ще видиш ти, само да слезем…

Две капки вода или силата на сродните души

Глава Пета

Не само, че Адриан не успя да си го върне на малката и беззащитна Из, но тя дори продължи да си го баламосва – като го разсейва с различни неща, умело извърташе темата или пък се шмугваше някъде между тълпата от хора, използвайки ги за параван.

По време на целия път двамата постоянно си говореха на различни теми, определено преградата, която до скоро се намираше между тях – се бе сринала. Отново се почувстваха така познати, както би трябвало след всичките тези месеци, който бяха прекарали опознавайки се. Не веднъж и два пъти успяваха несъзнателно да допълват мислите и думите на другия, но това определено не беше от нещата, който им правеха впечатление.

За Дес, например нямаше нещо по-интересно от това да изучава симпатичния зеленоочко, който познаваше от толкова време. Докато за него по-скоро беше – изграждането на впечатление, не първо, ами поправяне на това, което вече беше изградил в главата си. Като цяло общуването им бе съсредоточено в това да опознаят тези черти на събеседника си, който не биха могли да различат посредством Интернет. Целият този процес беше нетактично прекъснат покрай поредното сръчкване и избутване на двамата тинейджъри, от поредната вълна от хора навлязла в трамвая. Ето защо Хоуп най-накрая се реши да прекъсне това мъчение:

  • Искаш ли да слезем тук и да походим малко, просто не мога да издържам повече в тази навалица? Имам нужда от малко свеж въздух.

  • Добре, както кажеш. Нямам нищо против да ми предоставиш възможност най-накрая да извърша заплахата си. – усмивката му отново засия на лицето му.

  • Хм… бях забравила за това… – Дес реши да се възползва от любимата си физиономия, която беше нарекла „кучешката муцунка“, защото нямаше човек, който да ѝ каже „не“ в такива случаи.

Последваха няколко мига, в които брюнетката съсредоточено изследваше всяка появила се емоция на лицето на Адриан. Лукава усмивка, замислено изражение, неубедителност и най-накрая очакваната предаваща се физиономия, която подсказваше тоталната капитулация:

  • Добре де, от мен да мине, но в такъв случай ти какво ще ми дадеш? – намигна ѝ чернокоското.

  • Амиии… – очите ѝ внезапно зашариха във всички посоки и макар да ѝ минаха много неща в главата. Доста, от който не искаше да изрече на глас. Най-накрая се спря на едно. – Ще те черпя сладолед? – отново му хвърли въпросителен поглед, пърхайки невинно с мигли.

  • Не е ли странно да се яде сладолед посред зимата?!? – погледа му беше толкова смаян, че за малко Дес щеше да му се изхили право в лицето.

  • Че какво му е странното, аз най-много го обичам тогава! А и все с нещо трябва да съм уникална, не мислиш ли?

  • Вероятно си права. – май наистина се замисли над последните ѝ думи или поне това беше изписано на лицето му.

Вратата на мотрисата се отвори за пореден път, последвана от полъх свеж въздух, който накара брюнетката да осъзнае, че това е последният има шанс да се отърват от ужасната блъсканица.

  • Нека не пропускаме шанса си за бягство. – каза шеговито момичето, докато запушваше носа си с ръка. Веднага след като Адриан ѝ кимна побърза да се насочи към изхода, докато все още имаше такъв шанс.

Още щом стъпи на тротоара усети свежестта на въздуха, който попадна в белите ѝ дробове. Усещането беше много приятно, особено след задушевния въздух в трамвая.

Колко беше приятно да бъде в компанията на това момче, което познаваше от отдавна, а беше свикнала на присъствието му от толкова скоро. Понякога просто не успяваше да издържи на погледа му, така проникващ в същността ѝ, а и очите му, аз тези красиви очи..

  • И сега на къде? – попита озъртайки се наоколо Адриан.

  • Еми, нека тръгнем натам, а по пътя ще видим къде е най-подходящото място, за да хапнем.

  • Добре. – посрещна я с усмивка чернокоското.

Как бе възможно някой да има толкова чаровна усмивка и такива очи? Само на мен ли ми се струва, че в него няма нито една лоша черта? Какво за Бога ми ставаше? Нима не бях виждала друго симпатично момче…“ – мислеше си Хоуп, докато не беше прекъсната от момчето, което я изпълваше с толкова разностранни чувства. Така и не успя да довърши и осмисли всичко, определено сега не беше момента. Скоро беше повлечена от дългият си приятел сред тълпите от разминаващи се хора, за малко не се блъсна в няколко човека, докато настигаше Анди…

Така и продължи деня им заедно, препускайки покрай тълпите от хора, минаваха през различни места, магазини и навсякъде успяваха да намерят нещичко и за себе си. Като например, когато влезнаха в една книжарница и двамата се насочиха към щанда с раздел „фентъзи“, не случайно харесваха един и същ жанр, все пак имаха толкова общи неща помежду си. След това посетиха един магазин за сувенири и отново се спираха на едни и същи неща…

  • Нека отидем да хапнем вече, доста огладнях. – като че ли, за да потвърди думите ѝ, стомаха ѝ шумно изкъркори.

Да, мисля, че ще е добре. Особено, ако не искаме хората да си помислят, че в корема ти е скрита огромна бомба със закъснител.. Цък, цък, цък.. – двамата се захилиха на думите му почти едновременно, като забързаха крачка към близкото заведение. Минута-две по-късно вече се намираха пред гишето за поръчка – умислени и водейки ожесточен конфликт какво да си вземат.

Колко странно се струваше на зеленоочкото, че момиче, като Дес толкова крехка и слаба на външен вид можеше да побере толкова много храна и то за няма и десетина минутки. Определено момичето срещу него беше неповторимо, не толкова, заради хубавото чувство за хумор, вкуса за музика, книги или филми. Просто, защото никога до сега беше се чувствал толкова добре с някого от срещуположния пол. Мислите му бързо-бързо отлетяха от съзнанието му, когато Дес понесла два сладоледа отново седна на масата:

  • Какво, ама ти сериозно ли?!? – учудено я изгледа чернокоското.

  • Е, нали се разбрахме да те черпя сладолед!

Хм.. Остави го този сладолед! Аз просто се бъзиках, което ми напомня, че имам недовършена работа. – протягайки се Анди я хвана за кръста и придърпа към себе си. Миг по-късно горкото момиче се гърчеше от неконтролируеми конвулсии, продиктувани от гъдела ѝ.

Не беше честно, наистина не беше честно от негова страна да се възползва от нея така! Не само, защото тя въобще не очакваше атаката му и не се бе подготвила за нея психически, а и още повече, че беше повярвала на нескопосаните му обещания, че няма да я закача. Какъв ЛЪЖЕЦ само!

Но все пак, трябва да имаше начин, по който да се отърве поне за миг. Въздуха малко по-малко напускаше дробовете ѝ и скоро трудно щеше да се си поеме въздух. Атаката така и не спираше, но на Хоуп ѝ хрумна нещо… Все така държейки двата сладоледа в ръцете си, тя със все сила насочи лявата си право в лицето на Адриан и хубаво, хубаво я размаза. Внезапно гъделичкането спря. О, да – победоносно помисли си момичето.

  • Ти нещо предизвикваш ли ме? – все така ухилен ѝ се закани той. После взе една салфетка и хубаво избърса омазаното си лице.

  • Не, просто си го връщам. – ехидно се засмя брюнетката.

  • Ооо, ще видиш ти! – Анди подхвана дясната ѝ ръка и, колкото и да се съпротивлява, момичето не успя да го спре и захлупи другата сладоледена фунийка право върху лицето си.

  • Ле, ле.. Ще видиш ти! – започна да го налага с чантата си Дес.

Зеленоочкото побърза да се отдръпне още преди летящият предмет да го застигне. След което стана от масата и побърза да се скрие зад врата на заведението, използвайки я като преграда между него и побеснялото момиче, чието лице все така беше солидно изпоцапано със сладолед. Още щом я видя да излиза от там все така бясна побърза да побегне и се шмугна покрай една пътечка и се запъти насред някаква градинка. Миг по-късно се обърна и видя, че все още го преследват, но сякаш вече нямаше да го бият много.

Все така тичайки Хоуп не изпускаше поглед от жертвата си, също като някоя някоя пантера, която преследва своята плячка. Така продължиха да се гонят още около пет минути, когато Анди спря и седна на най-близката пейка:

  • Добре де, извинявай, не ме бий! – „Ха, да го бият, него и то едно момиче, как ли пък не!…“ мислено довърши той.

  • И защо да го правя? – изпитателно го загледа Из.

  • Ако обещая, че повече няма да те нападам така, нали няма да ме биеш.? – чаровно се усмихна чернокоското.

Ех, тази усмивка… „

  • Добре де, но прекрачиш ли обещанието си – не отговарям.

  • Ела тук да те избърша, че все още имаш сладолед по лицето си. – той пое салфетката, която брюнетката му подаде и нежно започна да изтрива „ледения крем“ от лицето ѝ.

Предоставяйки на Дес превъзходна възможност да се вгледа в маслиненозелените очи на приятеля си. Сякаш можеше да се изгуби в тях също както човек може да се удави в морето, толкова дълбок беше погледа му в този момент…

Денят им продължи се така с пълна сила, напук на съвсем лекият вятър, който се носеше над града, техния ден се изнизваше. Също като градското метро препускащо, спирайки на всяка следваща спирка, сякаш летящо през времето и пространството.

Във войната и любовта всичко е позволено

Глава Шеста

Ето, че деня се беше изнизал неусетно, също както перлите на скъсана огърлица. Денят беше към своя край, а двамата тинейджъри не искаха дори да си помислят да се прибират. Веднага след залеза на слънцето, обаче настъпи внезапен студ, който принуди приятелите да се приберат на топло. Някъде, където можеха да продължат със своето взаимно опознаване…

Най-накрая се озоваха пред желаното място – апартамента, в който живееше Из. Ето, че беше време Дес да запознае майка си с нейния приятел – Адриан. Кой знае как пък се е чувствал и самият той, вероятно е бил притеснен. Въпреки всички емоции, които напираха и в двамата ни герои, всичко мина безпроблемно. Още щом влезнаха зеленоочкото беше въведен и запознат с майката на Хоуп, която го посрещна радушно. Няма и как по друг начин, имайки предвид, че майка ѝ е един от най-милите хора, които познаваше Из. Нещото, което направи огромно впечатление на брюнетката, бе казаното от приятеля ѝ:

  • Много Ви благодаря за гостоприемството. Искрено съм Ви благодарен, че ми позволихте да остана в дома ви. Надявам се да не се натрапвам! – Дес определено не очакваше толкова благодарна реч от негова страна, още повече се учуди на начина му на изразяване, бе толкова културен. Това беше черта от характера му, с която все още не се бе запознала. Но ето, че най-накрая откриваше в него черти, които не можеше да забележи посредством Интернет.

Малко след това двамата бяха насочени към кухнята, където ги чакаше една богата трапеза. Изгладнелите деца се нахвърлиха като изгладнели хищници върху трапезата, дори забравиха да благодарят за всичко. След като майка ѝ излезе и ги остави насаме двамата започнаха да се споглеждат като някакви котараци. Дес постоянно се подхилваше под мустак и не можеше да сдържи усмивката си, която просто не слизаше от устата ѝ. Колко странно ѝ се струваше всичко, направо не беше за вярване, че в момента стоеше в къщата си на една маса с момче, с което си пишеше в продължение на месеци. Толкова по-различно бе, когато си срещу един човек от плът и кръв, когато можеш да видиш реакциите му, когато го гледаш право е очите, когато можеш да усетиш топлината на усмивката му, когато докоснеш ръката му. Всичко е тотално различно.

  • Какво има малко хлапаче такова? Да не си яла нещо смешно? – след което Адриан изгледа Хоуп с любопитен поглед, сякаш се опитваше да проникне в ума ѝ.

  • А ти какво да не се опитваш да прочетеш мислите ми? – на свой ред каза момичето. – Може пък да съм яла нещо смешно и какво от това? – веднага след това се оплези закачливо, по начин, който само тя си можеше.

  • Така ли..? – в следващия момент зеленоочкото беше хванал лъжицата си в бойна готовност, напълнена с парчета хляб и насочена в посока на брюнетката.

  • Какво да не мислиш, че ме плашиш. – продължи да се заяжда тя. – А ти искаш ли малко – и на свой ред момичето постави храна в лъжицата си и я приготви за атака. В нейната лъжица, обаче имаше огромно количество бульон от супа, който всеки момент щеше да се разсипе.

  • Внимавай какво си пожелаваш, хлапаче малко такова. – продължи със заплахите си приятеля ѝ.

  • Добре де, хайде да сключим примирие… не е сега времето да се замеряме с храна. – опита да се измъкне тъмноочката, прилагайки любимия си поглед, който използваше винаги по време на капитулация.

Ето, че и този път съумя да си спечели още време – това беше всичко, от което се нуждаеше. Междувременно в главата ѝ се въртяха многобройни начини, по които да му го върне – и всеки следващ бе по-гаден от предходния. Единственото, което знаеше, че непременно трябва да му го върне, все щеше да измисли начин.

След като се наядоха отидоха да си починат малко, което непременно означаваше да повисят известно време на компютъра. Дес предостави на госта си контрола над компютъра и мълчаливо гледаше какво прави. Момчето явно възнамеряваше да гледа някакви клипове във you tube. Много скоро след това и се започна с прилагането на хитрия му план:

Първоначално привлече вниманието на тъмнокоската като пусна някакви забавни клипчета, където един нека го наречем идиот се правеше на какви ли не неща: било то кенгуру, прилеп, Роки от едноименния филм, алпинист, пек мен и какви ли не неща. Всяко едно от видеотата бе умопомрачително смешни и момичето не успя да се сдържи – смехът беше взел контрол над тялото й. Нещото, което и целеше зеленоокия Адриан, само и само, за да успее да свари Дес неподготвена.

След като беше постигнал първоначалната си цел момчето реши да се заеме и с втората част от плана си, а именно – да започне да гъделичка горкото момиче. Започна с типичното си ръчкане, след което продължи с все по-често и настоятелно ръчкане, докато не постигна цялостен контрол. Затова и Хоуп започна да се смее още по-неудържимо и се опитваше да се отърве от хватката на коварния си приятел. Веднага щом съумя да се измъкне побърза да се скрие колкото се може по-далече, но това сякаш беше невъзможно в такова малко пространство като някаква стая. Това вече беше просторният град, където можеше лесно да се измъкне, да се скрие и да си почине. Тормозът продължаваше с пълна сила и тъмноочката вече нямаше сили нито да се бори, нито да бяга и се остави да бъде победена. Ето къде беше и най-голямата ѝ грешка, защото в следващите няколко минути върху ѝ се изсипа най-ужасяващата атака. Смехът се бе превърнал в нещо болезнено за нея и тя се бореше за въздух. Тялото ѝ беше превито на две на земята и се бореше от неспиращите коремни конвулсии. Не само, че нямаше въздух, а и коремът ѝ я болеше ужасно. Това беше и момента, когато цялото ѝ тяло се предаде и момичето изпадна в т.нар. от нея самата истерия. Това ставаше понеже тялото ѝ се предаваше и започваше да се хили неудържимо, точно сякаш бе изпаднала в истерия. За нейна радост, обаче мъчителят ѝ реши да я остави намира.

Имаше нещо, което Адриан не беше предвидил, а именно факта, че и той притежаваше известна доза гъдел. Нещо, което Дестини не подозираше, но много скоро след това разбра. Това стана, когато беше решила да поръчка малко зеленоочкото, за да му го върне за ужасяващата атака, която му беше приложил. Още щом усети как момчето подскочи при първото си сръчкване ѝ стана ясно как стоят нещата. Посредством това продължи да установява контрол над момчето и неговите конвулсии, които много наподобяваха на тези, които се получават при пускане на ток. Ето, че беше време за отплата и то каква…

Все пак във войната и любовта – всичко е позволено. Единственото, което героите не осъзнаваха, че войната им, детската им игра бавно се превръщаше в нещо много повече, в нещо много по-силно и дълбоко…“

Разни хора – разни идеали

Глава Седем

Денят продължи да бъде все така емоционален и наситен с нови и нови неща, кои от кои по-различни и интересни. Факт бе, че и двамата приятели не очакваха точно такъв развой на събитията, но и останаха очаровани от деня. Още повече, че той все още не беше приключил и както се очертаваше – щеше да се окаже един доста дълъг ден. Това им мнение се затвърди, когато неочаквано се наложи да посрещат още един гост – братовчедката на Хоуп – Антония. Така денят се превърна в един от най-щастливите за героинята през последната година, ако не и повече. Важното в случая е да се отбележим факта, че двамата ѝ приятели си допаднаха. Както обикновено първоначално бяха много сковани в отношенията си, но след време се отпуснаха и наистина се забавляваха. Все пак наближаваха празници и нямаше как настроението им да не се приповдигне.

Понякога е много трудно да се поддържа разговор между трима човека, особено, когато двама от тях не се познават, но в случая нямаше проблеми. Всичко стана толкова естествено, те толкова силно се привързаха с взаимната си компания, че не им се разделяше. Ето защо Дес започна да убеждава Антония да остане да вечеря с тях, дори ѝ предложи да остане да спи, но тя напористо отказа. Съображението ѝ бе, че нямало достатъчно място за всичко, което наистина беше вярно, но Дес дори и не ѝ позволи да го изрече. На края, обаче, се оказа, че опитите ѝ са се оказали неуспешни, а преспиването – преместено за някой по-подходящ ден. Все пак и това бе още първият ден на Адриан в града и според Тони не сега беше момента да им досажда, както обичаше да се изразява тя.

Все пак Дестини успя да си спечели нещо от цялата работа, а то бе – обща вечеря. Още щом седнаха на масата се започнаха многобройните закачки и смешки, с които бе свикнала брюнетката. В разговорите се включваше както приятелят ѝ, така и братовчедка ѝ. Общо взето си прекарваха една много забавна вечер.

Времето отново летеше неусетно, минутите се изнизваха, покрай тях и часовете, докато не дойде време на приятелите да се разделят. Все пак мисля, че бихме могли да ги определим като такива, имайки предвид невероятната топлота и сплотеност, с която общуваха помежду си. За момент на Дес ѝ се стори странно, колко бързо бе станало това, но то бе само за миг. Само един миг на съмнение, който бе прокуден от поредната доза смях между едни истински приятели. След като имаше възможност да поразмисли над това – брюнетката осъзна, че няма нищо странно в това – все пак и двамата бяха невероятни хора. Всеки имаше свои собствен характер, които бе уникален, но същевременно се допълваха. Дес беше човек на музиката – обичаше, не обожаваше да прекарва часове слушайки музика и още повече – пеейки. От друга страна Адриан бе човек на спорта – опитен плувец, а и доста начетен, не наподобяваше по никакъв критерий празноглавите футболисти. Антония, пък бе от хората, които все още не бяха намерили своя път, все още бе малка или поне така ѝ изглеждаше на Дес. Малката ѝ приятелка обичаше да общува – това бе в кръвта ѝ и много пъти беше ставало причина за нови запознанства. Всеки един от тях, обаче, обожаваше едно нещо – смехът, хуморът, като цяло забавлението. Много често на някого от тримата му се падал удачен момент да се самоиронизира и те са го правели с отворени сърца, без грам съжаление или неудобство. Малко са хората, които могат да се иронизират и наистина да се приемат такива, каквито са. Ето такива бяха и героите ни, затова и съумяха да общуват помежду си толкова свободно.

Като всяко нещо и това имаше край – Тони трябваше да си ходи, понеже покрай разговори и закачки беше изтекло много време, макар и да не им се вярваше, че е толкова късно. Малката братовчедка на Хоуп ги напусна, но настроението им се запази и те с огромен ентусиазъм се заеха с предишните си занимания – застанаха на компютъра. След целият този ден двамата бяха доста изтощени, ето защо решиха да изгледат един филм и да си легат.

Най-накрая под булото на вечерната тъмнина двамата можеха да се отпуснат и да бъдат себе си до краен предел. Бяха осъзнали, че взаимните им впечатления за един друг са положителни и няма защо да носят маски. Сега бе дошло времето отново да ги свалят, очаквайки реакцията на другия без капка страх. Това бяха най-притеснителните моменти от целия ден за Дестини, защото с цялото си същество усещаше, че нещо ще се случи и то наистина се случи. Докато седяха в тъмнината загледани в филма всеки от тях усети как се приближава към другия. Бе като някаква невероятна магия, като силата, с която магнитите се привличат взаимно. Те двамата бяха точно това – двата различни полюса на два магнита. Разликата в начина им на живот, в навиците им, дори в приятелските им кръгове, бе поразителен. Въпреки всички това, те стояха там вгледани в нещо, което дори и не виждаха, докато се вглеждаха в собствените си души. Без дори и да осъзнават, какво всъщност става, подтиквани от студеното време и желанието си да се стоплят, скоро двамата се озоваха в обятията си. Все пак това бе много подходящ начина да се стоплиш, още повече, че е доста приятен.

Ето как прекараха остатъка от дългият си ден двамата тинейджъри – все така наситен с емоции и неочаквани обрати, все така интересен и все така напрегнат. Скоро, много скоро след като изгледаха филма решиха, че вече е настъпил удачният момент да ходят да поспят. Решението бе наистина добро, но всъщност никого от двамата не съумя да поспи, поне не и първите един, два часа. В главите им бушуваха мисли, спомени и емоции, които властваха над разума, напътстваха го и не го оставяха намира. Колкото и неистово да желаеха да заспят – сънят така и не идваше, а времето течеше бавно, всяка минута бе като цял час, а всеки час като цял век. Толкова мъчителна се оказа нощта за двамата ни герои, които водеха вътрешна борба: разумът оборваше доводите на сърцето, а то неистово се защитаваше…

Първите дни на любовта

Глава Осем

Как преминаха следващите дни? На този въпрос може да си отговори всеки, който е изпитвал тази приятна еуфория на първите дни от любовта. Но не онези, в който не съзнаваш какво става и как постепенно се привързваш към някого, а другите – най-прекрасните мигове в живота на човек. Миговете, заради които човек се влюбва отново и отново, пренебрегвайки болката, която може да изпитва след това. Да, онези невероятни мигове, в които се гледате като котаци. Знаейки, че всеки изпитва нещо към другия, но все още несигурни и неуверени в себе си, за да направите първата крачка.

Такова беше ежедневието на Дестини и Адриан – динамично, еуфорично, дори утопично. Двамата бяха въвлечени в един непресъхващ водопад от чувства, премятани от бушуващите води, в които се редуват и смесват разнообразни силни чувства. Те изпепеляваха тези две души, които не си намираха място от щастие, бяха неуморни в забавлението и закачките си. Вечерно време те показваха истинските си същности – тогава времето сякаш спираше и в дебрите на тъмнината те намираха увереност. Същата онази увереност, която губеха щом изгрееше деня.

В същата тази тъмнина те намериха убежище и втората вечер. Тя се оказа дори по-различна и емоционална от първата. Стеснителността и на двамата постепенно изчезваше. Преградата, която предпазваше сърцата им, онази, която ги отдалечаваше от хората, за да не бъдат наранявани, бе почти разрушена. Двамата останаха уязвими, но не ги беше страх, защото вярваха в другия по един начин, който е труден за обясняване. По същия начин както човек знае, че някой го обича, като безпределната любов. Като истинската любов, за която хората са готови да отдадат живота си.

Двамата бяха застанали на компютъра, но отново дистанцията между тях се се стопяваше. Докато се усетят двамата застанаха прегърнати. Този път това дори не им направи впечатление, защото двамата бяха щастливи и всичко им се струваше съвсем нормално. Привързването им един към друг бе факт още от преди много време, но сега вече спокойно можеха да си признаят, че няма нищо лошо в това. И двамата бяха млади, енергични хора, с еднакви интереси и влечения, прекарващи голяма част от свободното си време заедно. Те сякаш бяха две капки, който идеално се сливат и превръщат в трета. Точно затова и раздялата им дори за кратко им се струваше странна. Толкова бяха свикнали един с друг за тези два дни, че се опитваха да се наслаждават напълно на оставащите дни.

Цяла вечер двамата тинейджъри стояха на компютъра и се подхилваха – било то на нещо в Интернет, било то на някоя шегичка или дори един другиму. Бяха се загледали в един сайт за чужди и интересни думи, който Адриан намери. Думите в него им се сториха много смешни, някои от тях дори банални. Особеното в случая бе това как обикновена дума успя да се превърна в шегата на вечерта. Думата беше „джингиби“, но двамата ни герои естествено не знаеха нейното произношение и истинска себестойност. Думата е от турски произход и и се свързва с живота на една уникална българска личност. Става дума за В. Левски, който е бил наричат така, защото за турците той е много хитър и прилича на велзевула – дявол. Това бе и причината Дес да прихне да се смее.

  • Голямо си джингиби. – засмя се по силно тя.

  • Кой го казва!? – възкликна уж възмутен той и започна да тормози малкото същество.

  • Е, не си ли? Вчера почти не ме остави да дишам, само ме гъделичкаше! Ако това не джингибено, не знам кое е!

  • Ах, ти.. сега ще ти покажа аз на теб!!! – в следващия миг горката малка Дестини започна да се гърчи от напиращия вътре в нея смях. Само човек, който го изживял, може да разбере какво е. Чувството наистина не е приятно, да усещаш недостига на въздух, но да не можеш да направиш нищо за него, да се чувстваш безпомощен, сякаш със завързани ръце. В такъв случай единственото, което можеш да направиш е да се молиш. Да молиш за милост.

  • До-о-бре.. де.. мо-ля те. Не-е мога.. да си.. по-ема въздух…

  • Само, ако признаеш, че джингибито си ти, а не аз.

  • Добре, де , добре. – Дес използваше момента, в който хватка се отпусна, за да избяга на далеч. – Но, няма да е днес! Ха-ха. – след като победоносно се измъкна от противника си момичето го озари с усмивка. Само миг по-късно го изгледа с хитрия си поглед, който направо го подлуди.

Той стана и се втурна подир Из, която хукна да бяга от стаята, търсейки убежище някъде из апартамента. Момичето пъргаво заобикаляше вратите, докато бягаше от своя преследвач. Гонитбата обаче не продължи дълго, скоро Дестини се измори, а и нямаше къде да се скрие вече бе стигнала до най-отдалечената стая, а Адриан все още бе по петите ѝ. Щом я докопа момчето я приклещи в един от ъглите на стаята. Брюнетката нямаше начин да избяга от хватката му и остана неподвижна като се вгледа миловидно в тъмните очи на Адриан. Този поглед отново го изкара извън контрол. Той стегна по-силно хватка си над Дес, но не по онзи начин, който те наранява, а някак си по-различно. Просто я гледаше със своя дълбок поглед, който накара краката на момичето да се разтреперят. Момчето я прегърна със силните си ръце и я притисна към себе си, без да отрони и дума. Дес също стоеше мълчаливо, дори не повдигаше поглед, страх я бе да срещне погледа му. Те постояха известно време така прегърнати. За тях времето беше спряло и нищо нямаше значение. Дес имаше възможност да се заслуша в сърдечния ритъм на приятеля си и с радост осъзна колко разбързан и развълнуван звучеше той. Значи не само тя се чувстваше силно развълнувана в този момент. Това предизвика леката руменина, която плувна по бузите ѝ. Дес си помисли колко много ѝ се иска да го целуне в този момент, но въпреки това остана неподвижна като статуя. Скоро след това Адриан нежно пусна малката си затворничка. Докато все още бе в обятията му той почти незабележимо целуна Дестини по главата. Момичето се направи, че нищо не е усетило, но вътрешно подскачаше от радост. Скоро двамата се върнаха в стаята и продължаха нормално вечерта, така де, колко една така вечер може да бъде нормална.

Така премина и втората им вечер заедно. Емоциите растяха с всеки ден. Скоро ежедневието и най-вече сънищата им бяха пренаситени с мисли за другия.

Когато мечтите се превръщат в реалност

глава Девет

Из отново се опитваше да избяга от Адриан. Момчето бе приело фикс идеята, че непременно трябва да накара това мило същество да му се моли жалостно. Гоненията внезапно спряха, когато брюнетката се оказа в задънена улица, от която нямаше бягство. Всичко е свършено – помисли си тя – това е краят. В следващите секунди тя се видя нежно притисната към стената от яките ръце на момчето, което отново я гледаше с онзи подлудяващ поглед. Именно той беше причината Бел да се престраши. Тя успя да освободи едната си ръка, с която нежно да притегли главата му към нейната – в следващият момент устните им се докоснаха и в следващия момент се сляха в целувка. Телата им се допряха изпитвайки наслада. В следващия момент нещо в Дестини ѝ подсказа, че това не се случва, че за съжаление не е реалност, че е само един сън. Момичето отвори очите си и простена с недоволство. Понякога сънищата ни изглеждат толкова реални, че ни карат да повярваме в това, че са реалност. Те са просто отражение на истинските ни тревоги и желания, на нещата, които нямаме смелостта да изречем на глас, на нещата, за които нямаме смелостта дори да помислим.

Брюнетката се изправи от леглото и все още сънена се запъти към кухнята, за да се измие и да закуси. Надяваше се, че тогава ще може да се отърси от неприятното чувство на разочарование, което я заля още в момента, в който отвори очи. Това чувство така и не я напусна, докато не се наложи да събуди поспаливия си приятел. Адриан много обичаше да спи до късно и редно се намираше някой, който е способен да го събуди и да го отдели от неговия свят. „За да събудиш спящата мечка, трябва да имаш огромно количество търпение и да бъдеш страшно нахален в опитите си да я пробудиш. Хубаво, че днес съм нахъсана да го направя.“ – мислеше си Хоуп.

  • Ставай поспалане! – прошепна момичето в ухото на момчето, въпреки да знаеше, че надали ще има резултат. Единственото, което може да се определи като реакция на действието ѝ, беше едва доловимо трепване на устните му в усмивка. „Явно не само аз съм сънувала приятен сън“ – усмихна се на свой ред Из.

В следващия момент лампата беше светнала, пердетата дръпнати, а прозореца широко отворен.

  • Адриан, време е да ставаш. Не, че нещо, но не ме карай да ставам гадна.
    Момчето с усилие отвори очи и заслепявайки се от ярката светлина моментално се зави през глава, без да продума и думичка.

  • Ах, ти. Я да ставаш! – момичето се надвеси над него заплашително, но момчето не реагира. – Сега ще видиш ти! – Бел вече се амбицира да извърши мисията си докрай. Брюнетката на бързо отви Адриан и седна отгоре му. Колкото и да се бореше със себе си в желанието си да поспи още, момчето беше принудено не просто да отвори очите си и да се лиши от възможността да спи повече тази сутрин, а и трябваше да се справи с малката натрапница. След като вътрешната борба завърши тъмнокоското здраво хвана Из и я отмести от себе си, настанявайки я на леглото до себе си. В следващия момент тя вече се тресеше от конвулсиите на напиращия гъдел. Приятелят ѝ беше намерил начин да ѝ се отплати за „приятното“ събуждане.

  • Не е приятно нали? – запита Адриан. – ще видиш ти, малко джингиби!

  • Ох, ох.. мно-г-о си отм-ъстите-лен. Стига де, пре-стани, мо-ля те!

  • И какво ще получа в замяна?

  • За-куска.

  • Че иначе гладен ли ще ме оставиш, не стига, че ме събуждаш, ами и храна няма да ми дадеш. Голямо гостоприемство, няма що.

  • Добре, де.. сти-га, не мо-га по-вече! – в следващия момент момчето отпусна ръцете си и остави брюнетката на мира.

Дестини се отпусна на леглото до него и се загледа замислено на някъде, личеше си, че погледа ѝ блуждаеше. Адриан от своя страна отново се беше завил с одеялото, лежеше спокойно в едната страна на леглото и видимо се унасяше на ново. Мислите на Из толкова я бяха завладели, че в един момент тя затвори очи и постепенно започна да потъва в света на сънищата. Така двамата приятели неусетно се озоваха в едно и също легло, дълбоко заспали, сгушени един до друг под топлата завивка…

След няколко часа сладостен сън Бел беше събудена от раздвижване в леглото. Щом отвори очи видя как приятелят ѝ става от леглото и започва да се преоблича. В първия момент ѝ се искаше да се наслади на гледката, но в последствие осъзна какво се беше случило и как двамата бяха заспали. Първосигнално ѝ искаше да се ухили до уши, но здравият ѝ разум надделя и тя надена сериозната си маска и рязко се изправи е леглото. Движението ѝ стресна Адриан и той се извърна учудено към нея.

– Леле, как се успахме. Ти си виновен – способността ти да спиш 18 часа на ден е заразителна. – побутна го уж сърдито момичето.

  • Не ме дръж отговорен за това, че сама реши да дойдеш да ме събуждаш, а ти самата заспа. – ухили се момчето.

  • А, как смееш? – учудено възкликна тя и посегна да го удари с възглавницата за назидание.

Той се извърна хвана летящия предмет и го изтръгна от ръцете на брюнетката. Тя не успя да осъзнае веднага какво точно се случи и страхливо се отдалечи от приятеля си. Сърцето ѝ започна да бие учестено и с всяка следваща минута ударите се увеличаваха. Усещаше как то сякаш се опитва да се освободи от привидния затвор, който представлява гръдния ѝ кош за него. По бузите те ѝ разстилаше червенина, която нахлуваше на топли вълни. Очите ѝ се вглеждаха в неговите. Той отново я гледаше с онзи дълбок и пронизителен поглед, който я караше да настръхва. Секунди по-късно той я притискаше в стената, а тя не смееше да мръдне. В съзнанието ѝ изскочи спомен за дежавю (deja vu), който я накара да се усмихне. Минута по-късно сетивата ѝ се наслаждаваха на допира на устните им, слети в целувка. Огънят се разпростираше по тялото ми, навсякъде, където ме докоснеше сякаш изгарях. Вплетох пръсти в косата му и го придърпах още по-силно към себе си, сякаш можехме да се слеем в едно. Езикът му се преплете с моя и в мозъка ми не остана частица, с която да не усещам безумно желание. В този момент за Дестини целият свят сякаш беше изчезнал и стаята бяха само те – две души, две деца, две тела, които се желаеха, които се нуждаеха едно от друго.

Когато най-накрая устните им се разделиха, за да си поемат въздух, Хоуп едвам събра смелостта да продума. Вътрешно водеше борба, но знаеше, че ако не престанат на момента нещата ще загрубеят, а тя не беше сигурна дали го иска…

Страх

Глава Десет

Случвало ли ви се е да изпитвате страх от самите себе си? Случвало ли ви се е страхът да ви овладява напълно, да прониква до мозъка на костите ви и да ви скове. Да ви превърне в едни ненужни статуи, които се страхуват от това да живеят собствения си живот. Тогава вероятно имате представа как точно се чувствам в момента.

Помислям си за него и ме побиват тръпки. Поглеждам го и ставам друга. Усмихвам му се, а сърцето ми се свива.“ Знаете ли какво е да си раздвоен? Знаете ли какво е да те е страх от самия себе си? Трудно е, но трябва да успея. Боли ме, но трябва да устоя. Толкова пъти бях наранявана, защото не се замислях. Изпитвах чувства към някого и им се отдавах с цялото си сърце, без да се замислям за последиците, за това че накрая може и да боли. Много пъти обичах несподелено, много пъти обичах напразно, много надежди пропилях, много мечти посветих на грешните хора. Много пъти плаках, много пъти страдах, много пъти разбиха сърцето ми, много пъти мълчаливо тъжах. Не казах нито дума. Онзи път, когато проявих инициатива, жестоко съжалих. Тогава реших, че няма да има втори път. Казах си, че ако нещата трябва да бъдат по този начин, те ще бъдат такива – независимо от всичко. Че ако този някого ме харесва, ще ми го каже направо. После настъпи момента, в който чаках ли чаках, мълчаливо гледах в очакване. Накрая се оказа, че съм пропиляла не само възможността, но и собствения си живот. Чаках ли, чаках някого, който не го беше грижа, някого, който не знаеше, че съществувам.

Тогава си го обещах. Обещах си, че повече не ще дам на някого да си играе със сърцето ми. Оказа се, че съм се лъгала. Всичко това беше една голяма тлъста лъжа. Много пъти се поддавах на същата тази игра на котка и мишка. Накрая се оказа, че сама се измъчвам. Това беше страница от живота ми, която трябваше отдавна да затворя. След време и дълга вътрешна борба успях. Сложих край. Поставих последната точка. Реших да започна живота си. Затворих тази страница.

Дълго време не бях готова да отворя нова. Дълго време тези страници от живота ми бяха празни, недокосвани и неопорочени. Чувствах се добре. Най-накрая можех да живея без да чувствам, че в живота ми има празнота. Усмихвах се, защото така исках. Радвах се, защото ми беше хубаво. Живеех, защото ми се живееше. Бях щастлива от това, което бях постигнала – самостоятелност, която не всеки притежава. Аз бях свободна от моите вечни вериги! Никой не можеше да ме нарани, никой не можеше да ме натъжи. Щастието ми най-накрая зависеше само и единствено от мен самата. Бях свободна, докато не го срещнах. Докато животът ми не бе преобърнат с главата на долу.

Само като се замисля стомахът ми се свива. Страх ме е. Това не е от онези страхове, които човек лесно преодолява стига да се изправи срещу тях. Като сценичната треска. Може да я имаш първите 100, дори 200 пъти, но на двеста и първият вече ще го преодолееш. С моя страх нещата не стоят така. Той е по-специален. Страх ме е да живея живота си. Страх ме е да покажа чувствата си. Страх ме е да бъда себе си. Страх ме е, че отново ще се впусна в нещо, което ще ме нарани. Съдбата ме направи мнителна към собствените ми чувства и емоции.
Усещам, че отново минавам по старите си стъпки. Отново ме преследват мислите за него. Отново се изнервям, щом останем насаме. Отново се чувствам раздвоена. Затова ме е страх. Страх ме е от мен самата. Страх ме е от това, че нямам контрол над собствените си емоции. Страх ме е от това, че нещата отново ще ми се изплъзнат. Имам странното чувство, че отново ще се разочаровам, че ще бъда наранена. Искам да предприема нещо. Страх ме е. Единственият изход, който виждам е просто да подтискам чувствата си. Остава ми само да се надявам, че каквото и да стане нещата ще се подредят от само себе си. В такива моменти винаги ми помага мисълта, че “така е трябвало да стане”. Тези няколко думи ми дават сила, те се превърнаха в причината да се събуждам всяка сутрин, ден след ден. Затова продължавам да живея, ден след ден, вървя напред срещу неизвестното. Изправям се срещу него със затворени очи и широко разперени напред ръце, в които се чете надежда. Надеждата за по-добро начало.

Защото всеки един край води след себе си начало. А повярвайте ми по-лесно е да сложиш края на нещо, с което си свикнал. По-лесно е да се сбогуваш с нещо, с което си свикнал да живееш. По-лесно е да затвориш старата страница от живота си, но истински трудното идва в момента, когато трябва да положиш началото на нещо ново. По-лесно е събарянето на нещо старо, колко и здраво да е то, отколкото изграждането на нещо ново от основите му. Затова винаги съм изпитвала известен страх пред новото, но надали има човек, който да не го е изпитвал. Той е така познат на всички нас, той е просто типично човешки. Ето защо изпитвам смразяваш, сковаващ страх от самата себе си, от чувствата, който мога да изпитвам. Чувствам се като мраморна статуя, от онези майсторски изваяните, които изглеждат почти живи. Онези, който имаш чувството, че всеки момент ще ти проговорят. Така стоя и аз мълчалива, умълчана, скована от страх. Усещам, че започва зараждането на нещо ново, а то ми напомня на нещо старо. И както ни учи историята: миналото е за да се учим от своите грешки. Това искам да сторя и аз, но не съм убедена, че съм способна да го направя. Със сетни сили се изправям срещу самата себе си, уповавайки се на собствените си житейски вярвания. Колкото и да ми е трудно, колкото и тежка борба да водя, искрено вярвам, че дори и да загубя, това е, защото така е трябвало да стане!

В мрака на днешното време се радвам, че все още намирам упора в гаснещите светлини в края на тунела. Вярата и надеждата ми са нещата, който ме превръщат в това, което съм. Не чувствата и емоциите ни правят такива каквито сме, а именно вярата и надеждата. Те са това, което ни откроява от животните, те ни правят хора.”

Раздялата

‘Damn, what I have to do to have you here…. ?’

Глава десет

Всички познавате онзи отвратителен момент преди да се разделиш с някого, когото искаш да задържиш за винаги близо до себе си. Всички сме изпитвали този копнеж да можем да променим живота си и да го нагодим така, както искаме. Това е и именно чувството, което раздираше отвътре Хоуп, в момента, когато трябваше да раздели с Адриан. Желание за това да се намира или в момента преди да се раздели с него задържан във вечността, или момента след раздялата копнеейки времето да минава колкото се може по-бързо, за да се видят отново. Но точно онези минути, които са между двете са най-мъчителни. Ако не успееш да сдържиш емоциите си, може и да се разплачеш, особено ако ви очаква една дълга раздяла, една неизвестно дълга и тежка раздяла.
Денят беше необичайно топъл за началото на зимата. Слънчевите лъчи действаха зареждащо и пробуждащо на двамата ни герои. Пътувайки бавно трамваят сякаш удължаваше тяхната агония – тази на предстоящата раздяла. И двамата бяха видимо унили, нуждаейки се един от друг се споглеждаха от време на време. В очите и на двамата се четеше тъга. Само ако имаха още един ден, само ако не трябваше да се разделят. Да, но животът ни не винаги е такъв какъвто желаем.

Времето сякаш излетя и то без да се върне – така както винаги ставаше. За съжаление на героите ни предстоеше да се разделят. Само ако знаеха, че това ще е последният път, когато ще се видят… Как ли биха постъпили с тези последни минути преди да си обърнат гръб и да се разделят за винаги. Повече да не се видят никога.

Двамата слезнаха и се оправиха към автогарата, вплели ръцете си една в друга, поклащайки се при равномерното им ходене. Правеха се все едно не предстоеше да се разделят, а сякаш щяха да излезнат на разходка из града. Чувстваха се неловко. Влезнаха в сградата и още щом се затвориха автоматичните врати се почувстваха сякаш са в капан – капан, от който не можеш да излезеш. Веднага щом топлата вълна на затопленото помещение ги лъхна – те инстинктивно си пуснаха ръце, сякаш имаше някой или нещо, от което ги беше страх да не би да ги види. Да не би някой да усети колко са близки и колко щастливи се чувстват заедно – колко силно са обвързани. Може би предусещаха, че щастието им няма да трае вечно. Може би знаеха, че всяко нещо на този свят има начало и край, а някой от тях са по-кратки от колкото ни се желае. В непрестанно следене на часа, съзерцание на часовника, отброяване на движенията на стрелката, нервно потупване с крак.

Настъпи моментът, в който двамата трябваше да се сбогуват. Приближиха се един към друг, застанаха лице в лице и внимателно се наблюдаваха, сякаш изпиваха всяка част от тялото и лицето на другия с поглед. Сякаш се опитваха да запомнят всяка извивка, всяка трапчинка, всеки косъм, всяка фибра, всяка особеност на другия. Когато погледите им се срещнаха – не издържаха и нежно, но и страстно се целунаха. Впиха един в другиму устни. Когато мигът им на страст изтече, двамата се прегърнаха силно. Бяха се вкопчили един в друг, опитвайки се да задържат колкото се може по-дълго другия до себе си. Погледнати от страни изглеждаха сякаш са слепнали един за друг и са неспособни да се разделят. Повикването за автобуса на Адриан бе нещото, което ги накара да се отделят един от друг. Те се разшаваха, спогледаха се за последно и промърморвайки си едно едва чуто “чао” се запътиха всеки по своя път. Малко след като момчето ѝ обърна гръб Хоуп се провикна след него: “Почакай, трябва да ти кажа нещо.” Той я загледа зачуден – какво ли беше толкова важно, че не можеше да му го каже по телефона? Тя потегна ръката си. Адриан погледна изпънатата в очакване ръка и не се поколеба и веднага предостави своята в нейната. Топлината им взаимно се разля и смеси. В този момент на изключителна близост момичето събра смелост да продума шепнешком, но достатъчно силно, за да бъде чута: “Обичам те и винаги ще те обичам”. Може би беше лудост да го изрича, но знаеше, че наистина така се чувства и не можеше да го крие повече в себе си – трябваше да сподели. Макар и да се изчерви цялата, да се смути, защото смяташе, че няма да ѝ отговорят, и да се загледа неспокойно в пода, изглеждаше изключително ранима, но и щастлива. Той се опита да обмисли как да постъпи, но думите сами излезнаха от устата му и в последствие осъзна, че е истина. Адриан нежно отвърна: “И аз, и аз те обичам Из.” Те отново се прегърнаха забързано, след което всеки обърна гръб на другия и пое по своя път, по пътят, който му беше отреден в живота. Надали Хоуп знаеше, че това ще бъде моментът, който ще помни го края на живота си – моментът, е който видя за последен път любовта на живота си…

Сам, сама

Сам, сама – така се чувствам аз сега. Сякаш никога повече не ще опозная любовта. Животът ми изглежда спрял. Времето минава, случват се неща, но сякаш те са празни, ненужни и далечни. Имам чувството, че не са се случили с мен – може би с някого другиго. Животът ми отнема хората, които обичам, но такъв е той. Чака и дебне да заобичаш някого и ненадейно ти го отнема. Човек трябва едва ли не да е благодарен, че тази възможност му е била предоставена, защото не всеки я има. Не всеки обича през живота си.

А какво според вас е чувството да си изгубил сродната си душа без да си могъл истински да бъдеш с нея? Животът ми изглежда безцелен. Уж съм си поставила цели, уж трябва да завърша, уж съм измислила какво ще правя занапред, а в същност – всичко е празно. Отгърнах последната страница от книгата, която наричам живота си и се оказа, че следващата е празна, абсолютно, без дори една дума за начало. Най-трудно е в такива моменти да си силен, да бъдеш в подкрепа и на другите. Но.. боли. Болката е раздираща. Сякаш от сърцето ти се отчупва една малка част, която никога повече няма да си бъде на мястото. И никога повече не ще се почувстваш цял.

Но все пак.. времето лекува, раните заздравяват, а лице, което не се вижда се забравя.. дори и по такъв начин. А и човек трябва да проумее, че в живота ни хората винаги си отиват – рано или късно (‘People always live’). Затова от нас се иска само няколко неща:

  1. Изживейте болката, но не прекалявайте. Позволете на раната да заздравее, защото животът продължава и не ви чака.

  2. Поставете си цели, не обезсмисляйте живота си – винаги трябва да продължите да вървите в дадена посока, а не да стоите на едно място.

  3. Забравете за болката и си спомняйте само радостта

  4. Обичайте. Може любовта ви да не е същата като първия път, но никой никога не е обичал различни хора по един и същи начин. Всеки е индивидуален. Затова ако ви се предостави възможност обичайте и не се замисляйте за това, че после ще боли. Защото понякога болката си заслужава. Когато си бил истински щастлив – няма значение, че после те боли, защото миналото щастие ще заличи болката и от нея може и да не остане следа.

  5. Мислете позитивно. Само така в живота ви ще бъде хубав! Негативизмът не води до нищо…

Това са моите кратки съвети. Не претендирам за оригиналност. Нито за перфектна точност. Така виждам нещата сега и ако мога бих искала да помогна на всекиго, който има нужда! Това е от мен! Сбогом!“

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s