Гибел

Здравей, моя гибел,

Как е възможно да обичаш някого толкова много, да държиш на него, а той/тя да остане така безразличен?

Лесно, той/тя не си ти.

Никой не се интересува какво мислиш и чувстваш, хората са егоисти и винаги са били такива. В кратките моменти, когато проявяват малко интерес и внимание, ти се запленяваш по тях. Изграждаш в главата си един погрешен образ, имагинерен. Готов да отлети със следващия повей на вятъра. А ти сложил розовите очила си способен да видиш дори и огромен лилав летящ слон.

Любовта е най-голямата илюзия. Кара ни да вярваме в неща, които реално не съществуват. Упоява ни като някой наркотик, карайки ни да се чувстваме на седмото небе, докато внезапно облаците не изчезнат и не ни се наложи да се приземим от там, летейки право надолу към своя погром, безтегловно, към своята гибел. Неизбежно.

Защо да очакваме от човека до нас да се интересува от нас? Какво правим? Още по-малко да прояви желание да се види с нас. По-добре недейте да имате такива очаквания, вероятността да бъдете разочаровани е меко казано огромна. Ако го направите това е първата стъпка към вашата неизбежна гибел.

Втората е моментът, в който започнете да чакате да ви пишат, да ви се обадят… Цял ден прекарвате облъчвайки се от тези отвратителни технологии с беглата надежда, че той/тя ще се обади. При всеки звук подскачате, а с вас препуска и сърцето ви в трепетно очакване. Дали ли е той/тя? Какво ли иска? Накрая винаги оставате разочаровани. Дори и да ви пишат – дали ще ви предоставят това, което желаете и вие… Значи сте постигнали прогрес, потънали сте още по-дълбоко в собствените си лъжи и илюзии, прекалено дълбоко. Представете си, че ходите сред блато, на средата сте, а вече газите до коленете. Какви са перспективите ви? Не добри. Няма как да успеете да излезете от там, разстоянието е голямо, а с всяка изминала минута потъвате все по-надълбоко. Такава е вашата обреченост.

Никой не трябва да обвързва радостта от живота си със съществуването и благоразположението на някому другиго. Не е здравословно. Ако той не е в настроение, автоматично и вие губите своето. Не трябва моята усмивка да зависи от нечия друга! Къде изчезва личната воля, щастието, желанията, мечтите. Как може някой друг да контролира моя живот, та аз не съм марионетка или поне НЕ ТРЯБВА ДА БЪДА!

Третата стъпка – изгубването на собствената воля… една последна крачка преди падението. А самото падение, то не е никак далеч, дебне те зад всеки ъгъл. Чуди се кога ще загубиш равновесие. За всекиго последната стъпка е различна, но най-важна, най-запомняща се. Един лек полъх и ти се озоваваш с лице летящо към бездната, неспособен да спреш. Усещаш как вятъра свири в ушите ти, нашепвайки: „Казах ли ти?“…

Три… две… едно… ГИБЕЛ?

ЛЮБОВТА – Заслужава ли си риска? Заслужава ли си гибелта? Заслужава ли си болката?

Не знам. Според теб?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s