Фрагменти на любовна тематика

Част първа.

Жадувам за близост, но онази, при която с някого почти се докосвате, тръпнейки от желание то да се случи… Или да усещаш топлината на някого, докато той те е обхванал и нежно те прегръща, а ти усещаш близостта му по начина, по който долавяш ритъма на сърцето му, удар, след удар, отново и отново, придавайки му онова странно чувство сякаш това може да продължи вечно! И така в нечии обятия ти сякаш си на мястото си, усещаш сигурност, чувстваш се закрилян, особено долавайки напрегнатостта на мускулчетата и жилите на ръцете му, подсказващи именно една готовност да се изправи пред всяка заплаха, която се появи на пътя ви.

love-coupleТова бяха думите, който се изляха върху белият лист, както водата на водопад безмилостно се стоварва надолу, главоломно. След като изписа тези думи Катерина остави химикалката и зарея замисления си поглед през прозореца, където слънцето тепърва залязваше. „Колко е красиво“ -помисли си тя – „жалко, че няма с кого да споделя този вълшебен момент!“. След това стана и облече пижамата си, седна пред компютъра и прекара остатъка от вечерта, гледайки различни игрални филми, повечето бяха драми и показваха любовта като най-смислената част от страдалческия ни човешки и нищожен живот! Тези филми до голяма част промиваха мозъците и ги караха да смятат, че ако човек не обича и не е обичан, следва, че не е пълноценен. Пълни глупости, ако питате мен… Защото всеки човек е различен, узрява по различно време и не е редно да се слага знак за равенство. А и човек изпитва стотици видове любов, а точно тази не винаги е предопределяща! Човек може да обича семейството си също така силно, защо трябва да обезсмисляме това?

Ако загледаме момичето от близо ще забележим, че макар и на пръв поглед невзрачно – то притежава много изтънчени и нежни черти. Макар и кожата ѝ да е прекалено бяла, според някои с едва ли не болнав цвят, идеално контрастираща на много тъмно кестенявата ѝ коса, тънките ѝ извити вежди, идеално допълвани от топлината на очите ѝ с цвят на лешници… Все пак беше нежна и красива, но за тези, които успяваха да отделят от времето си, за да разгледат и опознаят необичайните ѝ черти! Въпреки това тя не смяташе себе си за достойна за нечия любов и не смяташе, че би могла да привлече нечие внимание върху себе си.

Трудно е да живееш двойнствен живот, да се опитваш да бъдеш тинейджър, но и да запазиш детското у себе си. Особено, когато ти се налага да се занимаваш с делата на възрастните, да търсиш пари, да боравиш с тях, да се бориш с живота. Но, същевременно да си някак далечен от интересите на връстниците ти, да разбираш истинската същност на нещата. Да осъзнаваш кой неща са прости детски прищявки и кой са истински и вечни или поне запомнящи се, оставящи следа. Такъв бе животът на Катерина. Преплитащ зрелостта на човек сблъскал се с трудностите от живота, но и притежаващ наивността на децата и тинейджърите относно чувствата и емоциите между двама души. Странна личност според някои, интригуваща по моето скромно мнение!

Тежко ѝ беше да гледа другите момичета на нейната възраст, които имат приятели да се разхождат хванали се за ръце…

Чудя се защо? Защо не и аз? Колко пъти съм била пренебрегвана. Винаги избират някого другиго, винаги някой е по-желан от мен. Защо? Какво ми има? С какво успявам да прогоня хората около мен? Характерът ми ли е чепат, аз ли съм особена или светът се е побъркал? С какво толкова съм по-различна от другите?

Случвало ли ви се е многократно, може би хиляди пъти да ви се иска да привлечете вниманието на някой, който, нека се изразя така, ви е хванал окото. Колкото и да се стараете и колкото и да ви се иска се оказва, че всичко е недостатъчно, че всъщност човекът отсреща дори и не ви е забелязал. Да се чувствате като пчеличката на клонката трева, незабелязана и пренебрегната на фона на огромния и красив цветен, жив пейзаж. Да сте замръзнали сред времето, всичко и всички около вас да се променят, да се движат, а вие да сте неподвижни, също като пейзажа – приемани за даденост? Ох… Колко боли да изпитваш това чувство. Самотата понякога е по-болезнена и от болката. Защото самотата сама по себе си е усещане за разрушителна празнота, такава, която не всеки може да понесе!

Изпитвали ли сте я, истинската самота… Онази, която запълва всяка фибра на тялото ти и те кара да се чувстваш празен, а същевременно си препълнен от това чувство?!? Да си заобиколен от хора, а същевременно да се чувстваш самотен. Да се усмихваш, да се смееш, а вътрешно да плачеш и тъжиш? Да се ядосваш за дреболии, да страниш от хората неусетно, защото те задушват. Да бъдеш някого другиго, да нямаш сили да свалиш усмихнатата си маска и да покажеш разплаканото си лице, сълзите, които бавно и безмилостно се търкалят и плъзват по страните ти. Зачервените ти, очи, вампирския ти нечовешки, зловещ поглед… Всичките ти малки недостатъци, всички малки неща, които те карат да се чувстваш малък, нищожен, никому потребен! Това е моята реалност, това е моята скромна реалност… Моята злочеста съдба…

Химикалката бавно изрисуваше всяка дума, върху тази скромна тетрадка, чиято съдба беше да носи толкова много тъга, толкова сълзи и разочарования за цял един живот, събрани за скромните 10-тина години. В тези две износени корици се криеше най-добрият приятел на това объркано момиче, единственият „човек“, на когото споделяше всичко! Ден след ден страниците му биваха запълвани от обърканите й мисли…

Жадувам за неповторимото чувство на уют, когато се гушиш и топлиш в нечии обятия през студените ветровити зимни вечери. Жадувам за това чувство на топлина от нечие тяло, която те грее не само външно, но стопля и душата ти, дава ѝ мир и спокойствие, пристан, в който да може да си почине! Копнея за спокойствието, което постига човек, заспивайки в нечии обятия, обхванат от блаженството на съня. Желая да усещам топлия дъх на този някой, който неуморно гъделичка ухото ми. Жадувам за насладата да се събудя в обятията му. Да го наблюдавам как кротко и спокойно спи с блажена усмивка на уста. Копнея за тези няколко мига на споделена топлина, на взаимно зареждане и приятни емоции!“ Катерина записа тези думи и остана взряна в тъмнината, сгуши се в завивките си, потръпвайки от студенината, която пропълзя в тялото й, въпреки, че бе лято, а навън едвам се дишаше от тази жега, но понякога мозъкът ни си играе с нас някаква странна и непонятна игра…

Надеждата… Не е ли тя чувство, измамно? Питали ли сте се дали надеждата не е това, което ни дава сили, а онова усещане, че нещата могат да се подобрят, а всъщност дълбоко в себе си да вярвате, че не е така?

Много хора казват и вярват, че надеждата крепи човека. Аз ще кажа, че надеждата руши човека. Защо ли? Защото всеки човек има дадени мечти, някои изпълними, други не толкова. Да вземем за пример една от не толкова изпълнимите… Ти знаеш, че няма как да станат, но в теб живее едно чувство, което хората наричат надежда, надеждата, че има шанс… И ти си седиш и се надяваш, живееш живота си, смятайки, че все още шансът е жив. Уж продължаваш, но всъщност не е така, защото в теб продължава да живее това чувство, което не само те спира, но и бавно и сигурно те убива… Безмилостно… Непростимо… Безвъзвратно… Веднъж за винаги! Превръщайки те в едно бегло копие на предишното ти аз, но това сегашното е наранено, непълноценно и някак фалшиво… Ето как се чувствам след всичката така добра „надежда“. Чувствам се все по-чужда дори на самата себе си, чудя се има ли лек? Някога ще се почувствам ли отново цяла? Отново аз?…

Това бяха последните думи, които тя написа преди животът й да се преобърне и да поеме в нова посока, в онази непонятна и страшна дестинация, която се крие в тъмното и плаши със своята неизвестност… Не знам дали ще разберете, но младите момичета лесно се запленяват от романтични жестове и имат нещастието да се увличат по неподходящи момчета, само защото те са първите, които са ги предпочели. Така стана и в случая – Катерина се прехласна по неподходящия… Самодоволен, тотален егоист…

golden-eye-anne-hathaway-jake-love-and-other-drugs-2010-2Имах привилегията да преживея нещо страхотно. Винаги съм смятала, че такива неща съществуват само по филмите, но реалността се оказа дори по наелектризираща.

Никога нямаше да предположа, че е възможно толкова да жадуваш нечие докосване, че при допира му да усетиш как през вас протича електричество. Направо настръхвам при спомена на това магическо докосване. Невероятна е насладата, която един такъв допир ти донася. Продължаваш да жадуваш това да продължи вечно. Привличането между вас наподобява магнитното поле между два жадуващи един за друг магнита…

Не бих повярвала, че бих могла да сбъдна мечтите си и да имам възможността да изживея всички тези сцени от романтични филми, които съм изгледала. Повярвайте ми, напълно възможно е! Все още съм стъписана от изпитаното, но то е като магическо гориво, което стопля вените ми и сгрява сърцето ми. А то туптейки неудържимо, прескача удар след удар…

Винаги съм знаела, че човек може да изпитва притеснение от някого под формата на пеперуди в стомаха… Усещала съм го, това вълнуващо трепетно притеснение, което гали стомаха ти… Тръпна в очакване на следващия допир, жадувам за него, желая да усетя устните му върху моите, нежното им докосване меко като на коприна…

Никога не съм смятала, че всичко, което описват в книгите за любовта е истина. Може би, ако не го бях усетила нямаше и да повярвам, но те са толкова истински, че преобръщат съзнанието ти. Да докоснеш някой и между вас да прехвръкне електричество – мислех, че го има само във фантастични книги и приказки… А то се оказа толкова истинско и разтърсващо, колкото може да бъде една целувка…. Така описваше Кати своите чувства, но след време нещата не се оказват точно такива, каквито си мислим:

Знаете ли кое е най-мъчителното чувство – истинското, тотално разочарование, но не онова, което можете да изпитате, заради някой ваш близък… А онова отвратително чувство, сякаш пропадате в потресаващо катранена бездна, миг преди да осъществите желаното от вас нещо. Колко наивна мога да бъда щом смятам, че заслужавам просто щастие. Имах право да не ми се вярва, че е възможно да сбъдна една от мечтите си. Каква глупачка съм, а дори не го и осъзнавах?!? Най-голяма е болката, когато вече почти си докоснал желаното от теб нещо, видял си го толкова реално, както отражението си в огледалото. Предвкусил си насладата, която то може да ти донесе. Изправил си се пред редица пречки по пътя, но си устоял на всички, предусещайки, че краят е толкова близо… Толкова близо, че да те обземе страх. Честно, не знам как е възможно, но наистина изпитах страх, влудяващ, вледеняващ страх, такъв от който ти спира дъха… Явно съм предусещала падението… На една ръка разстояние от това да докоснеш желаното от теб нещо, но и на един замах разстояние от същинското падение… Не е учудващо какво последва.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s